Плячката [bg]

— Джийн? — произнася въпросително и въпросът му увисва във въздуха, брулен от вятъра.

Сиси приближава към мен, а изражението й е непреклонно.

— Той иска баща си. Нищо — и никой — няма по-голямо значение за него. Не можем да му го откажем. Трябва да го оставим да си тръгне. — И сега тя стои точно пред мен, толкова близо, че успявам да зърна пукнатините в коравото й изражение. Меките процепи, където личи болката.

— Би вървял до края на земята, за да го намериш, нали, Джийн?

Момчетата зад гърба й се взират в мен. Небето над тях е наситено синьо, няма нито едно облаче. Бен започва да ридае, а Епап го прегръща утешително през раменете.

— Няма да ви напусна — заявявам.

— Трябва — отвръща Сиси. Няма да позволя да останеш.

— Приключих с изоставянето…

Тя притиска пръст към устните ми и ме кара да замълча.

Отразяваната от гранитния купол слънчева светлина озарява дълбоките извори, които представляват ирисите й. Помня първия път, когато видях тези кафяви очи на екрана ми в училище. Случи се, когато тя избра номерата от лотарията за Лова на хепъри. Минали са толкова много дни, а аз още помня всички подробности за тези очи, макар и видени през дигиталните пиксели на екрана, невероятната им смесица от сила и нежност.

И именно това усещане създава ръката й върху лицето ми. За сила и нежност.

— Джийн — шепне и гласът й най-накрая я издава. Преглъща с усилие. — Върви. — За миг решителният й взор отстъпва място на бегло колебание. Прави пауза, сякаш ми дава възможност да заговоря. Но аз не казвам нищо. Тя затваря очи и се обръща обратно към момчетата.

Аз не помръдвам. После с движение, което като че отнема часове, пристъпвам към въжената стълба. Вече нищо не е материално, нито гранитът под мен, нито краката ми, нито тялото ми. Имам усещането, че следващият порив на вятър ще ме понесе нагоре, не точно ще ме отвее, а по-скоро ще ме разгради кост по кост, докато от мен вече не е останало нищо.

— Джийн! — крещи Дейвид. — Отново ще те видим. Някой ден. Нали?

Кимам. Той ми се усмихва в отговор и аз усещам как устните ми се извиват от само себе си и се разделят, за да оформят усмивка. Това не го знаех, не ми беше ясно, че усмивката може да изразява печал. После правя нещо, което баща ми винаги ме е предупреждавал да не правя. Вдигам бавно ръка и махам едва-едва. Те помахват обратно, всички до един, очите им са влажни.

Придърпвай надолу от бремето на натежалото ми сърце, аз стъпвам на по-долния напречник и после на по-долния. Образът на Сиси и момчетата е заменен от този на твърдата гранитна стена, изникнала пред мен, докато слизам по стълбата. Стъпалото ми намира следващия напречник, и следващия, и следващия и ето, че отново съм сам на света.