Плячката [bg]

Вече съм заключил с примирение и немалка тревога, че приземяването, уви, ще бъде неугледно, вероятно болезнено, потенциално фатално и зависещо от огромна доза късмет на начинаещия. Имах много време да го обмисля — около петнайсетте минути, които ми бяха нужни да долетя обратно — и вече заключих, че най-добрият вариант е да кацна в стъкленото езеро в далечния край на Мисията. Но нещо, което изглеждаше толкова добра идея, всъщност е невероятно трудно за изпълнение. От тук горе езерото е с размера на дребна монета — нелепо малък терен за приземяване, ограден от неравни гранитни скали и гъста иглолистна гора с дървета, стърчащи нагоре също като ножове.

Приземяването в езерото създава усещането за сблъсък с ледена стена. Солената му вода не поддава. Краката ми, а после и тялото са посрещнати от метален шредер, докато се плъзгам по повърхността му. Планерът внезапно прониква в дълбините и светът ми е обърнат надолу с главата и с вътрешната си част навън сред студ, тъмнина и безбройни мехурчета. Напълно дезориентиран, аз се разкопчавам и се изтръгвам от елека, а после изритвам потъващия делтапланер. Наблюдавай мехурчетата, следвай ги нагоре, наблюдавай мехурчетата. Пробивам повърхността му и откритият свод на нощното небе се разстила над главата ми, пълен с кислород.

Плувам до брега на езерото и извличам навън подгизналото си и омаломощено тяло. Студ. Трябва да побързам, крайниците ми треперят като клоните на дърво по време на буря, съзнанието ми започва да се поддава на несвързани и случайни мисли. Препъвам се на нестабилните си крака, а зъбите ми тракат. Насочвам се към най-близката къща с ръце, притиснати към гърдите и длани, пъхнати под мишниците. Замръзналите ми пръсти едва успяват да обгърнат бравата. Вътре е тъмно. Отварям със замах един шкаф, хвърлям мокрите дрехи и навличам сухи.