Плячката [bg]

Никой не отговаря. Съзвездието от точки в далечината става по-забележимо.

— Можем да бъдем свободни! — Гласът ми изневерява. Махам с ръка към хоризонта на изток. — Това е посоката, в която трябва да поемем. На изток, където е баща ми.

Внезапно се чувствам замаян и слаб, а земята под мен е нестабилна. Навеждам се и чакам светът да спре да се върти.

— Не постъпвайте така — отронвам, а приглушен допълнително от вятъра, гласът ми е изгубил цялата си сила. От устата ми едва долита шепот. — Не ме оставяйте сам.

Те мълчат за миг. Стоят абсолютно неподвижно. В застиналата картинка, която представляват, помръдват единствено развяваните им от вятъра коси. После Дейвид прави крачка към мен и макар тя да е една-единствена, усещането е сякаш цялото разстояние помежду ни е изчезнало.

— Ела с нас, Джийн — заговаря. — Моля те. — И тази последна дума като че пречупва нещо у мен.

Обръщам глава и устремявам поглед към хоризонта на изток. Към огромната шир, празна и пуста.

— Джийн — Ред е на Джейкъб да заговори. — Ела с нас. Вече си част от нас. С нас си. Наистина го чувствам. Пасваш така идеално. Ние сме семейство. Няма да те оставим да си тръгнеш.

Никой никога не ме е молил за нищо. За няколко секунди не казвам нищо, чувствам единствено странна разливаща се топлина да пълни ниши в мен, където досега съм усещал единствено празнина. Отново се обръщам с лице към тях. Бен ме наблюдава с големите си, изпълнени с надежда и очакване очи. Прочита на лицето ми решение, което едва съм наясно, че взимам и се усмихва широко. Подръпва развълнувано ръката на Сиси.

— Идва! Идва с нас!

Епап кима към мен с топлина в погледа.

— Трябва да потегляме — заговаря. — До Мисията има много път. Ти води, Джийн. Аз ще поема опашката. Какво ще кажеш?

Виждам се как пристъпвам напред и ставам част от групата им. Почти чувствам как ме потупват по гърба и зървам радостните пламъчета в очите им, усещам прилива на енергия в краката си, докато ги водя обратно към Мисията.

Но всъщност не съм помръднал. Заковал съм се на място. Още веднъж се взирам към хоризонта на изток. Чувствам как милиони ръце ме теглят в различни посоки.

— Аз ще вървя зад Джийн! — заявява Джейкъб и вдига раницата си.

А аз продължавам да не помръдвам.

В следващия момент, останалата мълчалива толкова задълго Сиси заговаря. Но за разлика от гласовете на другите нейният не звучи развълнувано.

— Джийн. — Това е всичко, което казва. Просто моето име, съвсем тихо. Тонът й е изпълнен с нетърпима тъга, която ме съсипва. Клати глава, докато ме гледа, и в този кратък момент помежду ни прелитат хиляди скрити слова на осъзнаване и разбиране.