Плячката [bg]

Епап се хваща за стълбата и поставя стъпалото си на първия напречник, но в следващия миг се заковава на място.

— Сиси? — казва.

Тя не е помръднала. Продължава да седи на същото място, а лицето й издава, че е разкъсвана от противоречия.

— Хайде, Сиси! — крещя. — Трябва да побързаме.

В този момент лицето й се прояснява. Вътрешната битка е приключила. Поглежда ме със спокойни, но влажни очи.

— Хей! — викам. — Да вървим.

— Не е така просто — отговаря тя.

— Кое не е така просто? — учудвам се.

— Да побегнем.

— Какво?

— Трябва да се върнем.

— В Мисията ли? Ума ли си изгуби?

— Налага се да ги предупредим за лодките на здрачниците.

Аз отивам обратно при нея.

— Ако се върнем, ще умрем. Ако тръгнем сега, ще живеем — обяснявам. — Толкова е ясно. Ако тръгнем незабавно, ще стигнем до Обетованата земя. Отново ще видим баща ми. Няма как да е по-просто от това.

— Аз се връщам в Мисията.

Взирам се в нея.

— По каква причина, Сиси? И бездруго са мъртви. Дори да ги предупредим, колко далече мислиш, че ще стигнат с тези крака?

— Не мога да постъпя така, Джийн. Не мога да ги оставя да бъдат разкъсани.

Обръщам се към Епап.

— Ще й вкараш ли малко здрав разум в главата?

Но той само гледа към Сиси с колебание и неувереност.

— О, хайде, не и ти, Епап!

Сиси стои, загледана към реката.

— Учения ни поръча никога да не оставяме свой. Ако просто си тръгнем, като знаем това, което знаем, значи, че ще изневерим на всичко, научено от него.

Ядосано соча с пръст на изток.

— Учения иска да поемем на изток. Учения желае да се доберем до земята на млякото и меда, на плодовете и слънчевата светлина. Учения ни очаква там. Ще се движим на изток. Това иска от нас Учения! Така че не ми казвай какво мислиш, че би искал Учения.

Гласът на Сиси е тих в сравнение с укорния ми тон.

— Тръгнем ли си, ръцете ни ще са изцапани с кръвта им. На момичетата от селото, на бебетата. Стотици на брой. Няма да съм способна да живея с това.

— О, хайде, Сиси, сами си го докараха.

— Не! — отвръща тя, като вече повишава тон. — Ние ги доведохме при тях. Не го ли схващаш? — Погледът й търси моя. — Заради нас сега те са в опасност. Ако не бяхме идвали, лодките им никога нямаше да стигнат толкова далече. Ако не бяхме ние, здрачниците никога нямаше да открият Мисията.

Вятърът свири сред гранитните кубета. Пред лицето й се спускат дълги кичури коса, но тя не ги отмята встрани.

— Аз се връщам — заявява. — Това е единственото, което ми хрумва да сторя. Ще им кажа за здрачниците. Ще ги убедя всички да се качат на влака и да напуснат незабавно. Ще бъде тясно, но ще се справим.