Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg]

— А военната ти служба, Жан-Марк? — попита Мадлен.

— Погрижил съм се — каза господин Дьо Шарнерай. — Ще я изкара в Париж и, така да се каже, вкъщи…

Той се засмя с вид на човек с неограничена мощ.

— Ако е истина! — каза Жан-Марк.

— Истина е, скъпи мой. Може да разчитате!

Жан-Марк отправи към Мадлен тревожен поглед. Очевидно той се страхуваше от нейната присъда. Тя наведе очи към чинията си: шоколадов сладкиш. Мраморът я притискаше. Тръпки полазиха по раменете й. Госпожа Дьо Шарнерай стана бавно. Всичко у нея беше сковано и тромаво.

Влязоха пак в салона. Тапети с митологически образи и тежки, старинни мебели — не беше по-весело от трапезарията. През отворения прозорец в помещението нахлуваше непрекъснатият тътнеж от авеню „Фош“. Господин Дьо Шарнерай изпи кафето си прав, отправил поглед надалеч. От време на време той изпускаше по някоя дума върху политиката или за хода на сделките. До него Жан-Марк, наследникът, слушаше с уважение тия сведения. Жените бъбриха известно време, после Валери съобщи, че трябва да отиде на авеню „Бужо“, където тапицерът ще я чака към три часа и половина. Жан-Марк и Мадлен тръгнаха с нея.

Беше съвсем близо, в една нова сграда с блестящ от огледала вход. Щом влязоха в апартамента, и Жан-Марк се почувствува отпаднал. Той гледаше как Валери и Мадлен разговарят с тапицера относно цвета на пердетата и мечтаеше само за едно — да избягнат да го питат за мнението му. Страх го беше да си представи тия празни стаи с гипсови стени такива, каквито ще бъдат след обзавеждането им. Мебели, тапети, лампи в нежно оцветени абажури, пълни с бельо шкафове, едно легло, пухкав килим под голите крака — цял капан за нежности с Валери по средата. Неочаквано той се приближи до групата и каза:

— Глупаво е, но изведнъж си спомних, че съм определил среща на Копелен у мен в четири часа.

— Отмени я! — каза Валери.

— Много е късно. Той трябва да е вече на път. И му е абсолютно необходима моята тетрадка по практически занятия!

— Тогава вземи колата, прескочи до улица „Асас“ и се върни. Нали не сте заета за още няколко минути, госпожо?

— Ами да! — каза Мадлен.

Жан-Марк взе ключовете и сивата книжка, които му подаде Валери, и бързо излезе навън. Изгаряше от желание да се разтуши. Колата беше паркирана на ъгъла на авеню „Бужо“ и улица „Спонтини“. Той седна пред волана, но вместо да се отправи към центъра на Париж, зави към Булонския лес. Внезапно му бе хрумнала идеята да посети Жилбер, когото не беше виждал от два дни и който го очакваше утре за урока. Ако не го намереше вкъщи, ще си направи един тур с колата, за да успокои нервите си. Имаше такава нужда от чист въздух за гърдите си! Отворил всички прозорци, той започна да диша свежия аромат от първите листа. За три минути премина плътния свод от зеленина и навлезе в булевард „Морис Барес“, спокоен, сенчест и пренаселен. Пред вратата на апартамента той съсредоточи всичките си надежди в една-единствена мисъл и позвъни. Камериерът, който му отвори, го увери с усмивка.