Шестте свещени камъка
- Автор: Райли Матю
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Шестте свещени камъка». Краткое содержание книги:
Разгадаването на тайната на Седемте древни чудеса на света беше само началото… След вълнуващите подвизи в „Седемте смъртоносни чудеса“ свръхвойникът Джак Уест младши и верният му екип от търсачи на приключения са отново на ход.
Тайнствена церемония, извършена на неизвестно място, стартира обратното броене преди катастрофа, която ще доведе до унищожаване на живота на Земята.
Но има една последна надежда… Ако Джак и отрядът му успеят да намерят и възстановят древно устройство, известно като Машината. Само че единствените данни за Машината се съдържат в митичните Шест свещени камъка, отдавна загубени в мъглата на историята. Така започва надпревара за Камъните и критично важното знание, съдържащо се в тях. Но в хода на страхотното приключение Джак и хората му ще открият, че не са единствените, които търсят Камъните и че има други играчи, чиято цел съвсем не е спасението на света.
— Тя е! — възбудено извика той. — Зоуи! Дай на югозапад!
Зоуи го послуша и снижи хеликоптера над гъстообрасла долина, през която течаха три бистри бързи реки.
— Кацни, където се сливат — извика Магьосника.
Кацнаха и предпазливо слязоха от машината.
Лили ги видя първа и възкликна:
— Страхотни са!
Алби само ахна и зяпна.
Пред тях започваше и се губеше в мъглата гора от огромни дървета.
Призрачно сиви, дърветата се издигаха на поне шейсет метра, сплетените им клони образуваха навес, през който слънцето не можеше да проникне.
Но вниманието на децата бе привлечено от стволовете на дърветата — от огромните дебели стволове.
Всички гигантски дънери — а те бяха десетки и по десетина метра в диаметър — бяха издялани като статуи на мъже.
Някои изобразяваха стари вождове, други — воини и жреци. Всички имаха сурови изражения, бяха напрегнати и войнствени.
И всички бяха стари, много стари. Гигантските дървета се бяха напукали с времето и бяха оплетени от гъсти лиани, които като че ли задушаваха статуите като огромни змии. Фигурите чезнеха в далечината и сякаш бяха безчислена армия от часови, която охраняваме самите устои на времето.
Въздухът не помръдваше, в гъстата джунгла цареше мъртва тишина.
Магьосника сложи ръка на рамото на Лили и каза тихо:
— Долината на пазителите на дървета.
— И накъде ще вървим сега? — попита Соломон.
Алби бе метнал на врата си цифровия фотоапарат на Зоуи. Вдигна го и направи бърза серия снимки на невероятната гора.
Магьосника цитира Йероним:
— „В долината на пазителите на дървета, там, където се събират три планински реки, поеми по лявата“ — изглежда доста ясно. Продължаваме до мястото, където трите реки се сливат, и тръгваме по лявата.
Докато другите гледаха със страхопочитание огромната издялана гора, Зоуи тръгна нагоре по брега.
Нещо бе привлякло погледа й на петдесетина метра натам.
Стигна до завоя на реката…
… и спря като закована.
— Мамка му — прошепна.
Видя поне трийсет лодки, разбити и изпочупени, полупотопени в реката. Изоставени лодки от най-различни модели и на различна възраст. Някои изглеждаха по-съвременни, други видимо бяха от епохата на патрулните лодки по време на Втората световна война, трети — още по-стари: имаше сглобяеми лодки, каквито бяха използвани по времето на Хенри Мортън Стенли. Виждаха се дори два полуразрушени хидроплана и един катастрофирал хеликоптер, носещ обозначенията на анголската армия.
Зоуи гледаше невярващо.
Това бяха превозни средства, дошли до това място и завинаги останали тук.
— Мамка му. Това е капан и ние сами влязохме в него. — Тя рязко се извърна и извика: — Лили… Магьоснико… да се връщаме веднага при хеликоптера…
В същия момент обаче хеликоптерът избухна.
Експлозията отекна из долината.
Магьосника, Соломон и децата се обърнаха към хеликоптера и видяха на негово място огнена топка.
Зоуи дотича по брега и също се загледа в пламъците.
А после някакъв клон изпука на отсрещния бряг и тя се извърна и видя тъмна сянка да се измъква от водата и да изчезва сред зеленината.
Дивак.
И тогава я осени.
Неета бяха откривани многократно през вековете. От изследователи — случайно; веднъж, изглежда, дори от анголски патрул. Но ако никой външен никога не разкажеше на света за тях, неета щяха завинаги да останат легенда.
А какъв по-добър начин да се отвлече вниманието на дошлия тук от тези зрелищни дървета — величествените статуи поглъщаха вниманието му, а междувременно някой от племето повреждаше лодката или хеликоптера.
„Както изработиха и нас“, помисли Зоуи.
— Господи — каза тя на глас, — как е възможно да съм толкова… Проклятие!
А после отвсякъде изникнаха тъмнокожи диваци с лица, покрити с бяла боя, и налети с кръв жълти очи. От челата и челюстите им излизаха отвратителни костни израстъци, които им придаваха зловещ, нечовешки вид.
„Синдромът на Протей — помисли си Магьосника. — Деформации, дължащи се на храна и задълбочаващи се в резултат на дългогодишно кръвосмешение“.
Бяха петнайсетина и държаха лъкове и огнестрелни оръжия. Придвижваха се приведени: предпазливи, но уверени.
Заобиколиха ги от всички страни. Зоуи, Соломон и Магьосника инстинктивно образуваха кръг около децата.
— Мисля, че търсенето приключи — прошепна Соломон. — По-точно неета ни намериха.
Шестото изпитание
Племето, от което се страхува самият Хадес