Убийците на Сет
- Автор: Догерти Пол
- Серия: the egyptian mysteries #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Бояджиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийците на Сет». Краткое содержание книги:
Това е само част от динамичния сюжет на „Убийците на Сет“ — четвъртата книга от поредицата „Египетски загадки“ на британеца Пол Дохърти. В нея е възкресен един от най-интересните периоди от хилядолетната история на Древен Египет — зората на Новото царство, когато на трона на фараона се възкачва жена. Първите три книги — „Маската на Ра“, „Храмът на Хор“ и „Жертвите на Анубис“, се радват на голям интерес и широка читателска популярност.
В „Убийците на Сет“ постоянният герой — съдията Амеротке, съвместява ролите на детектив, законодател и екзекутор. Четвъртото му приключение е изпълнено с най-много трупове, а разследването е поставено на сериозно изпитание сред пустинните пясъци. Досущ като класиката на историческото криминале — „Китайски загадки“ на Робърт ван Хюлик, „Египетски загадки“ на Дохърти предлагат заплетена интрига, добре балансирана с конкретни познавателни елементи из историята, литературата и бита на тази вълнуваща древна цивилизация.
— Можехме да загинем до един — каза Амеротке — в деня, когато ни нападнаха пустинните бродници. Поблазнил си ги със злато и сребро: тръгнала е приказка, че група тивански благородници могат да бъдат изненадани в Червените земи, недалеч от оазиса Ашива. Лесна плячка, а? Не е трудно да подкупиш пустинните бродници, като допълнително подмамиш лакомите им очи с възможността да придобият скъпоценности и с обещания за големи откупи от фараона. Вярно ли е?
— Напълно възможно е било да убият и него — вметна Валу. — Нали и той е бил там.
— Било му е все едно — отговори Амеротке. — Така ли е, Небамум? Смъртта, пленничеството и унижението отстъпват по важност пред отмъщението. Или си знаел, че тези убийци — които сам представяш като родени главорези, неспособни да правят нищо друго — са щели да надделеят? Или просто си искал да ги видиш в плен на страха? Щял си да бъдеш удовлетворен, независимо от крайния изход.
Небамум пое дълбоко въздух.
— Да, исках да ги накарам да изпитат страх — прошепна той. — Не ме интересуваше нито тяхната, нито вашата, нито моята по-сетнешна участ.
— Ами генерал Руах?
— Той беше неспасяем глупак. Станах рано и излязох. Беше съвсем близо. Преплувах езерото и го зачаках. Убих го с един удар и изгорих тялото му. Слугите дойдоха на острова, но аз бях облечен като тях: бях го премислил предварително. Защураха се насам-натам като стадо гъски. Измъкнах се без затруднения. Надявам се, че Руах продължава да се препъва из Подземното царство.
— А Пешеду?
— Безпокойството ми нарастваше. Вие ме преследвахте: буквално ми дишахте във врата. Наех двамина от наемните убийци в Тива. Направих го, за да ви объркам с ходовете си. Пешеду беше истинска свиня, при това глупава. Държах да бъда сигурен, че е мъртъв, а тялото му — осквернено. След това — започна да се клати Небамум напред-назад — Нешрата направи страшна грешка, като се представи за посетителя на Улицата на маслените лампи. Исках аз да нанеса удара върху моя господар. Имах нужда от още време. Побързах да отида в Некропола, оскверних гробницата и мумията на Камун и се върнах, за да разчистя сметките си с вас.
— Каква беше крайната ти цел? — запита го Амеротке.
— Да ги избия до един. Ето защо наех и Ипумер. Исках да си отмъстя и да бъде въздадена справедливост, но най-важното за мен бе да запазя себе си. Защото продължавах да вярвам, че един ден двамата с Нешрата ще намерим мир и спокойствие.
— Но можеше и да те заподозрат — отбеляза Валу.
— Кого, мен ли, господарю Валу? Мен, трудно движещия се слуга?
— Подготвил си нападение — започна да премисля на глас Амеротке, — при което си можел да станеш жертва, но си се измъкнал невредим. Доволен ли си от стореното?
— Напълно!
— Защо уби Ламна, Интеф и Фелима? Както и Ипумеровия колега Хепел?
— Не може да не знаете — подигравателно се отзова Небамум. — Осъзнах истинската същност на Ипумер. Син на хиксоски първенец! — захили се той. — Как ли пък не! Беше слаб и порочен, всичките му интереси приключваха между бедрата на някоя жена. Не можех да му се доверя. Непрекъснато се питах дали не се е разбъбрил някъде. Фелима и Интеф ли? Те заслужаваха да умрат, о, да! Хепел и Ламна също заради онова, което може би бяха разбрали. Премъдри Амеротке, убивах в името на справедливостта, както и за да опазя себе си. Били ли сте на война? Ходили ли сте в Червения параклис и познавате ли тамошните стенописи?
— Да.
— Полкът на Сет преминаваше като ураган през големи и малки градове в името на фараона. Цели племена — мъжете, жените, децата и дори животните — минаваха под ножа. Виждал съм бойни полета, в които газиш в кръв до глезените; гледал съм как хвърлят деца в кладенците и как бият, изнасилват и разпъват на кръст жени. А Карнак и другарите му се връщаха наперени, за да получат медали и почести и да бъдат превъзнасяни пред боговете. Те убиваха и аз убивах. Тогава, господарю Амеротке, къде е разликата?
— Страхуваш ли се от смъртта? — попита Сененмут. — Защото те очаква ужасна присъда.
— Аз съм вече мъртъв, велики везирю. Детето ми умря и Нешрата си замина. Трябва да побързам, за да ги догоня.
Амеротке се загледа в слугата: беше потънал в някакво ледено спокойствие, но приличаше и на войник, когото хвалят за добре изпълнена задача.