Зелени години
- Автор: Кронин Арчибалд Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живка Рудинска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зелени години». Краткое содержание книги:
Сега, когато слязохме от влака, тя се опита да оправи настроението си. Усмихна се и стисна ръката ми.
— Ти си истински мъж, ето, не плачеш. Как мислиш, ще можеш ли да вървиш пеш до в къщи? Не е много далече.
Със силното желание да и угодя, аз отговорих, че ще мога. И така, ние не взехме единствения файтон пред гарата, а се спуснахме пеша по Хай стрийт. Мама се опитваше да привлече вниманието ми към забележителностите на града, покрай които минавахме.
— Да се качим на хълма, Алисън. — Вървяхме по улицата и аз, леко потреперващ, разбирайки как всяка крачка все повече ни приближаваше до Синклер Драйв, дойдох малко по-близо до нея. — Вечерта е чудесна.
Усмихна се на умоляващия ми тон.
— Влажно и студено е. Мисля, че ще вали. Освен това мама ще ме чака тази вечер. Може да заведе със себе си и някои приятели.
Гореща вълна се надигна в гърлото ми. В чувствата си бях готов да умра за нея, а тя спокойно позволи на „някои приятели“ да застанат между нас.
— Явно не държиш много на мен — измърморих аз, — а знаеш, че почти цяла зима няма да си тук.
Напоследък мисис Кийт започна да говори как старата къща на Синклер Драйв е твърде голяма за нуждите й. Предстоеше Алисън да учи и тя искаше да пести. Затова затваряше дома си през студените месеци и това време щеше да прекара при снаха си в Ардфилън.
— Говориш, сякаш Ардфилън е на другия край на света — отвърна малко рязко Алисън. — Не можеш ли да ме навестяваш като другите? Ще има танци, особено в училището на Луиза.
— Знаеш, че не умея да танцувам — отвърнах нещастен.
— А кой ти е виновен, че не си се научил.
— Не се тревожи — казах с горчивина, — ще имаш много кавалери. Всички млади мъже от кръга на Луиза. И от твоя също.
— Благодаря. Смея да кажа, че ще имам. Смея да кажа още, че с тях ще ми е по-весело, отколкото с един мой познат.
Сърцето ми щеше да се пръсне. Изведнъж гневът ми отстъпи пред отчаянието.
— О, Алисън — задъхано казах аз, — нека не се караме пак. Толкова те обичам!
Тя не отвърна веднага. А когато заговори, гласът й звучеше разтреперан, съчувствен, но преборвайки се с неизвестното.
— Знаеш, и аз те харесвам — добави тя с тих глас. — Много!
— Тогава защо не останеш с мен още малко?
— Защото съм гладна. От четири часа почти нищо не съм яла — разсмя се на себе си. Намирахме се пред входа на тяхната къща. — Защо не влезеш? Другите ще дойдат всеки момент. Ще се подкрепим и повеселим.
Стиснах устни в тъмното. Отблъскваше ме идеята за светлини, множество хора и банални разговори, в които се чувствувах доста скован и горд, за да участвувам. При тези обстоятелства не ми беше до веселие и за да не изглеждам чудак, принудено се засмях, а смехът прозвуча тъпо в ушите ми.
— Майка ти не ме покани — казах унило. — Няма смисъл. Не искам да влизам.
— А какво искаш?
Тя се спря и застана на алеята до храста френско грозде, с лице към мен.
— Искам да сме заедно — смънках. — Просто ти и аз, сами. Искам само да държа ръката ти, през цялото време докато съм с теб…
Млъкнах, нищо свързано не можех да произнеса. Как можех да й кажа какво искам, когато чувствата ми са така заплетени, желанията ми така мъчително объркани.
Изглеждаше трогната, усмихна се колебливо.
— Скоро ще ти омръзне да ми държиш ръката.
— Кълна ти се, няма!
За доказателство на думите ми протегнах ръка и хванах пръстите й. Тогава сърцето ми лудо заби.
— О, Алисън — простенах аз.
Не се отдръпна. За миг устните й докоснаха бузата ми.
— А сега — усмихна се тя спокойно в тъмнината, — лека нощ!
Откъсна се от мен и държейки краищата на шала си под брадата, се затича към входната врата.
Тя си отиде, а аз дълго стоях в сянката, раздиран между възторга и разочарованието. Надявах се да се върне. Сигурно ще отиде до входа и ще ме извика. Глупак излязох, че й отказах и сега с удоволствие бих отишъл. Но тя не дойде. Постепенно огънят в мен угасна, вдигнах яката на палтото си и бавно отминах. На няколко пъти се спирах, за да погледна през рамо осветения прозорец на къщата й. На ъгъла остро усетих вятъра в лицето си. Алисън излезе права. Беше влажна и студена вечер.
Трета глава
Работата ми в котелния цех не представляваше онзи мелодраматичен труд, за който четем в романите — просто аз не съм създаден за физически труд и той се оказа много тежък за мен. Правехме главно двигатели за плавателните съдове, изграждани в корабостроителницата. Строяхме още подхранващи и смукателни помпи, които обикновено се опаковаха и изпращаха в чужбина. Започнах в леярната и там в продължение на месеци изглаждах и почиствах грапавите отливки с една стоманена четка. Тежка и мръсна работа. Джеми ме наблюдаваше и по различни начини се показваше мил към мен, но родството ни не му позволяваше да изрази предпочитанията си; при най-малкия знак за това целият цех би го осъдил. Тезгяхът ми се намираше близо до пещта, където се топеше чугунът и се изливаше в пясъчни форми. Понякога горещината ставаше извънредно голяма, във ветровити дни пясъкът се разнасяше из цеха и аз кашлях. По-късно се преместих в машинното отделение. Тук на безброй стругове се въртяха и шлифоваха оформените отливки. До него се помещаваше монтажната работилница, мястото, където се събираха всички готови части. Тя кънтеше от звънтенето на чуковете и бученето на машините.