Художникът убиец
- Автор: Сильва Дэниел
- Серия: Габриель Аллон #1
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0561-1
- Переводчик: Иван Атанасов
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Художникът убиец». Краткое содержание книги:
Погълнат от спокойния, точен до педантизъм живот на художник реставратор, бившият израелски шпионин Габриел Алон се старае да забрави миналото. Но миналото няма да го остави, защото старият му шеф от Мосад — Ари Шамрон, ще направи и невъзможното, за да го привлече обратно в службите. Ще му предложи да се добере най-после до убиеца на сина си. След поредица терористични атентати в Европа Тарик е замислил убийството на световноизвестен политик на срещата на високо равнище във Вашингтон. Той може да бъде спрян само от Алон и неговата красива партньорка. Започва трескаво преследване, в което не се знае кой е ловецът и кой — дивечът. Художникът ще захвърли четката, за да отмъсти на убиеца на сина си.
„Безмилостен като хирургически скалпел…“
— За какво става въпрос, Юсеф? Наркотици? Бомба? Кажи ми, негоднико!
Изпълнението й бе толкова убедително, че Габриел се притесни дали Юсеф няма да промени мнението си. Ари явно искрено се забавляваше от шоуто. Когато Жаклин най-накрая се съгласи да отиде, той погледна Габриел.
— Това беше чудесно. Прекрасен стил, добра работа. Браво!
Пет минути по-късно Габриел ги видя да се качват на задната седалка на тъмносин воксхол. Няколко секунди след като потеглиха, една кола мина под прозореца на Габриел — наблюдателите на Шамрон. Сега нямаше какво да се прави, освен да се чака. За да запълва времето си, Алон пренави касетата и отново изслуша разговора им. „Кажи ми нещо — питаше Жаклин. — Когато това свърши, ще те видя ли отново?“ Габриел спря касетата и се запита дали въпросът й бе отправен към Юсеф или към него.
Кромуел Роуд в полунощ: пустият булевард, който свързваше Централен Лондон със западните предградия, никога не бе изглеждал толкова красив. Мрачните хотели от епохата на Едуард сега бяха осветени с примигващите светлини на рекламите и Жаклин ги намираше за очарователни. Дори сменящите се светлини на светофарите, които се отразяваха върху мократа настилка, й изглеждаха като урбанистичен шедьовър. Жаклин свали малко стъклото си и вдиша влажния нощен въздух, изпълнен с автомобилни газове и мирис на пържени картофки и скара. Нощният Лондон бе много вълнуващ.
Бяха сменили синия воксхол със сива тойота с напукано предно стъкло. Шофьорът на воксхола беше хубав младеж с вързана на опашка коса. Сега зад волана седеше по-възрастен мъж — около четиридесетгодишен, с тясно лице и неспокойни черни очи. Караше бавно.
Юсеф му прошепна няколко думи на арабски.
— Говори на френски или английски! — недоволно го засече Жаклин.
— Ние сме палестинци — отвърна той. — Арабският е нашият роден език.
— Изобщо не ми пука. Аз не го говоря. Не разбирам какво казваш и това ме кара да се чувствам неудобно. Така че или говори на скапания английски, или си намери някого друг за задачата.
— Просто го помолих да намали малко.
„В действителност, Юсеф, ти му каза да се увери, че не ни следят, но хайде да не издребняваме“ — помисли си Жаклин.
На седалката между тях лежеше малък куфар. Юсеф я беше закарал до квартирата й и й бе помогнал да си опакова вещите.
— Ще трябва да го носиш като ръчен багаж, затова си вземи само най-необходимото — посъветва я той. — Ако имаш нужда от повече дрехи, ще ти дадат пари да си купиш.
Беше наблюдавал внимателно, докато тя си събираше багажа, инспектирайки всяка вещ, която Жаклин слагаше в куфара. Тогава тя го попита саркастично:
— Как да се облека? За топъл или за студен климат? В Норвегия ли ще ходим или в Нова Зеландия? В Швеция или в Швейцария? Какъв да е стилът на облеклото ми — официален или ежедневен?
Сега, докато пътуваха, Жаклин си запали цигара. Юсеф също си взе една и протегна ръка за запалката й.
Тя му я даде и го наблюдаваше, докато си палеше цигарата. Той тъкмо се канеше да й я върне, когато нещо го накара да спре и да я разгледа по-внимателно. Жаклин за миг сякаш забрави да диша.
— Много е хубава — каза Юсеф и прочете гравирания на гърба надпис: За спомен на Доминик с много обич.
— Откъде я имаш?
— От сто години е…
— Отговори на въпроса ми.
— Подарък ми е от един мъж, който не ме е изпращал никъде с напълно непознат човек.
— Трябва да е бил много мил. Защо никога не съм виждал тази запалка?
— Не си виждал много неща. Това нищо не означава.
— Да ревнувам ли?
— Погледни датата, идиот такъв.
— Юни, хиляда деветстотин деветдесет и пета — прочете Юсеф на глас. — Този мъж още ли присъства в живота ти?
— Ако присъстваше, нямаше да съм с теб.
— Кога го видя за последен път?
— През юни хиляда деветстотин деветдесет и пета, когато ми подари запалката.
— Трябва да е бил много важен за теб, иначе нямаше да я запазиш — лукаво я изгледа Юсеф.