Художникът убиец
- Автор: Сильва Дэниел
- Серия: Габриель Аллон #1
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0561-1
- Переводчик: Иван Атанасов
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Художникът убиец». Краткое содержание книги:
Погълнат от спокойния, точен до педантизъм живот на художник реставратор, бившият израелски шпионин Габриел Алон се старае да забрави миналото. Но миналото няма да го остави, защото старият му шеф от Мосад — Ари Шамрон, ще направи и невъзможното, за да го привлече обратно в службите. Ще му предложи да се добере най-после до убиеца на сина си. След поредица терористични атентати в Европа Тарик е замислил убийството на световноизвестен политик на срещата на високо равнище във Вашингтон. Той може да бъде спрян само от Алон и неговата красива партньорка. Започва трескаво преследване, в което не се знае кой е ловецът и кой — дивечът. Художникът ще захвърли четката, за да отмъсти на убиеца на сина си.
„Безмилостен като хирургически скалпел…“
— Това не е негова, а моя запалка и я пазя, защото е хубава — троснато отвърна Жаклин.
„Габриел беше прав — помисли си тя. — Той подозира нещо. Може да ме убие още тази нощ“. Погледна през прозореца си и се запита дали Кромуел Роуд в тази влажна зимна нощ няма да бъде последната гледка, която ще отнесе от живота. Трябваше да напише прощално писмо до майка си и да го остави в банковия си сейф. Зачуди се как ли Шамрон ще й го съобщи. Щеше ли да й обясни, че тя е работила за Службата, или щяха да прикрият по някакъв начин смъртта й? Щеше ли да й се наложи да прочете за това във вестниците? „Жаклин Дьолакроа, ученичката от Марсилия, която се издигна до върха на европейския моден бизнес, е умряла при загадъчни обстоятелства, преди неочаквано кариерата й да започне да залязва“. Запита се дали журналистите, към които винаги се отнасяше с презрение, щяха масово да я оплюят след смъртта й. Е, поне Реми щеше да напише нещо хубаво за нея. Отношенията им винаги са били сърдечни. Навярно и Жак щеше да намери няколко топли думи. Може би дори и Жил… Но като си спомни партито в Милано и караницата за кокаина, Жаклин мислено се ужаси: „Боже, Жил ще ме разнищи!“
Юсеф й подаде запалката. Тя я взе и я пусна в дамската си чанта. Възцарилата се тишина бе ужасяваща. Искаше й се да го накара да наруши мълчанието си. Когато той говореше, тя се чувстваше в относителна безопасност, дори и да я лъжеше.
— Не отговори на въпроса ми — каза Жаклин.
— На кой въпрос? Тази вечер ми зададе толкова много.
— Когато това свърши, ще те видя ли отново?
— Това зависи изцяло от теб — рече Юсеф.
— Пак избягваш отговора.
— Винаги съм бил искрен.
— Така ли? Ако ми беше казал истината още в началото, съмнявам се, че утре сутринта щях да отлетя с някакъв напълно непознат мъж.
— Трябваше да премълча някои неща. А какво ще кажеш за себе си, Доминик? Беше ли напълно честна с мен? Разкри ли ми всичко за себе си?
— Всичко съществено.
— Това е доста удобен отговор — изгледа я изпитателно палестинецът. — Използваш го много ефикасно, когато искаш да отклониш разговора.
— По една случайност това, което ти казах, е истина — ядоса се Жаклин.
— Е, надявам се.
— Понякога си голям гадняр.
— А ти си много уморена. Поспи малко.
Тя облегна глава на страничното стъкло на автомобила.
— И къде отиваме сега?
— На безопасно място.
— Да, вече ми каза това, но обясни ми къде.
— Ще видиш, като пристигнем.
— Защо ни е необходимо безопасно място? Какво му има на твоя апартамент? А на моя?
— Мястото, където отиваме, е на мой приятел и е близо до летище „Хийтроу“.
— Твоят приятел ще бъде ли там?
— Не.
— Ще останеш ли с мен през нощта?
— Разбира се. А на сутринта ще летя с теб за Париж.
— А след това?
— След това ще се срещнеш с нашия палестински лидер и ще започне съвместното ви пътуване. Бих искал да съм на твое място. Би било голяма чест да придружа този мъж. Нямаш представа каква късметлийка си, Доминик — говореше с тих глас Юсеф.
— Как се казва този велик човек? — прекъсна го Жаклин. — Може да го познавам.
— Съмнявам се. Ще се обръщаш към него с името, което си е избрал за прикритие. Наричай го Люсиен Даво.
— Люсиен — повтори тихо тя. — Винаги съм харесвала това име. Къде отиваме, Юсеф?
— Затвори очи. Скоро ще пристигнем.
В подслушвателния пост Шамрон вдигна слушалката на телефона, преди той да иззвъни втори път. Слуша мълчаливо известно време, после внимателно затвори, сякаш току-що му бяха съобщили за смъртта на стар противник.
— Изглежда, установили са се за през нощта — каза той.
— Къде? — попита Габриел.
— В общински жилищен комплекс в Хаунзлоу, близо до летището.
— А екипът?
— Заели са позиции и добре са се скрили. Няма да мръднат оттам цялата нощ.
— Щях да се чувствам по-спокоен, ако и аз бях там.
— Утре те чака дълъг ден. Предлагам ти да поспиш няколко часа.
Вместо това, Габриел отиде в спалнята и се върна след малко, облечен с яке и с раница на рамо.
— Къде отиваш? — учуди се Ари.
— Трябва да се погрижа за нещо лично.
— Кога ще се върнеш?