Владение на мрака

— Струва ми се, че работата им вървеше — каза Джулия.

— В годината, преди да дойдат тук, бяха прекарали лятото в Южна Франция. Дитер казваше, че в Италия се работело по-добре. Според него тук туристите били по-склонни да приемат оригинални идеи, а местното население — по-толерантно. Не печелеха кой знае какви пари, но се справяха. Винаги имаха достатъчно храна на масата и вино в изобилие. И бяха готови да посрещнат дружелюбно всеки посетител.

— Тя е права — намеси се Рената. — Не бяха стиснати. Ако дойдеха на вечеря в нечий дом, задължително канеха домакина на свой ред на вечеря. — Тя изкриви уста, така че едното й ъгълче се смъкна надолу. — В тези кръгове това не е толкова обичайно, колкото бихте предположили. Само говорят за споделяне на притежанията и колективен дух, но в повечето случаи се оказват по-големи егоисти от хората, които презират.

— Като изключим Урсула и Матиас — каза Джулия. — Те се държаха по-настрана. Всъщност не общуваха много с местните, за разлика от останалите.

Рената изсумтя презрително.

— Това е, защото Матиас си беше въобразил, че е техен ръководител — тя наля още вино на всички и продължи: — Тъкмо Матиас бе основател на театралната компания и все още му се нравеше всички да се държат с него като с директор на цирка. А Урсула, жената, с която той ходеше, си беше купила правото на участие в трупата. Беше очевидно, че Матиас прибира и лъвския пай от приходите. Те пътуваха с луксозния кемпер, обличаха се в скъпи дрехи, само че в хипарски стил. Струва ми се, че това беше въпрос на поколения.

— Матиас трябва да е бил петдесетинагодишен, а повечето от останалите бяха много по-млади. Двайсетинагодишни, по-възрастните надали бяха прехвърлили с много трийсетте.

Всичко това беше много интересно, но Бел продължаваше да не вижда никаква връзка със смъртта на Кат Грант и изчезването на сина й. Този тип, Матиас, като че ли беше единственият, който бе достатъчно възрастен, та да може да е бил свързан с онези отдавна отминали събития.

— А този Матиас има ли син? — попита тя.

Двете жени се спогледаха озадачени.

— С него не пътуваше никакво дете — каза Рената. — Не съм го чувала да говори за свой син.

Джулия си взе смокиня и я захапа, тъмнолилавата вътрешност на плода разцъфна и по пръстите й полепнаха семенца.

— Той имаше приятел, който го навестяваше от време на време. Някакъв британец. Той имаше син.

Като всички добри журналисти, и Бел имаше неподлежащ на анализ инстинкт за добрия материал. И този инстинкт сега й подсказа, че се е натъкнала на златна жила.

— На каква възраст беше синът?

Джулия облиза замислено пръстите си.

— На двайсет? Може и да беше малко по-голям, но не много.