Владение на мрака

Социалните условности трябваше да се спазват и Бел потискаше нетърпението си, докато жените бъбреха непринудено. Най-сетне Грация придаде необходимата посока на разговора.

— Освен това Бел се интересува и от онова, което се е случило във вилата на Тоти — каза тя.

Рената кимна мъдро.

— Винаги съм знаела, че някой ще дойде да задава въпроси за това — каза тя на съвършения си, отчетлив италиански, който звучеше като компютърно генериран говор.

— Защо? — попита Бел.

— Тръгнаха си толкова внезапно. Бяха си тук и изведнъж изчезнаха — за една нощ — каза Рената.

— Тръгнаха си, без да кажат и дума някому — каза нацупено Джулия. — Направо не ми се вярваше. Дитер уж ми беше гадже, а дори не дойде да се сбогува. Тъкмо аз открих, че са изчезнали. Онази сутрин отидох да пия кафе с Дитер, както правех винаги, когато не им се налагаше да тръгнат прекалено рано за някое представление. И открих, че къщата е празна. Като че ли бяха нахвърляли в караваните всичко, което им е попаднало, и бяха потеглили. Оттогава не съм чувала нищичко за онова копеле Дитер.

— И кога се случи това? — попита Бел.

— В края на април. Имахме планове да прекараме заедно почивните дни през май, но от това не излезе нищо — тази мисъл очевидно все още будеше раздразнение у Джулия.

— Колко души живееха там? — попита Бел. Джулия и Рената започнаха да броят на пръсти. Дитер, Мария, Радо, Силвия, Матиас, Петер, Лука, Урсула и Макс. Смесица от представители на всевъзможни европейски националности. Пъстро сборище, което на пръв поглед не би могло да има нищо общо с Кат Грант.

— Какво правеха те тук? — попита тя.

Рената се ухили.

— Предполагам, би могло да се каже, че са взели назаем къщата. Появиха се миналата пролет с две разнебитени каравани и един голям лъскав кемпер „Уинебаго“ и просто се нанесоха в къщата. Бяха много дружелюбни, много общителни. — Тя сви рамене. — Ние тук, в Босколата, сме донякъде алтернативна общност. Селцето беше почти запустяло през седемдесетте години, когато някои от нас заживяха тук без документи за собственост. Постепенно изкупихме имотите и ги възстановихме във вида, в който ги виждате сега. Така че се отнасяхме с известно разбиране към новите си съседи.

— Сприятелихме се с тях — допълни Джулия. — Карабинерите са откачили, държат се така, като че ли са били някакви престъпници.

— Значи се появиха просто така, без да са идвали и преди? Откъде са научили за съществуването на къщата?

— Преди две години Радо се бил наел да работи в завода за цимент в долината. Той ми разказа, че обичал да се разхожда из гората и тогава се натъкнал на вилата. Така че, когато им се наложило да потърсят място, осигуряващо лесен достъп до основните населени места в тази част на Тоскана, си спомнил за вилата и дошли тук — каза Джулия.