Престол и щурм

следотърсачи, или просто завлича в леглото си всеки срещнат слуга?“ – Той скръсти ръце. – Гледам да не се навъртам наоколо, за да нямат повод да говорят за нас; да пресека слуховете. Дори сега не би трябвало да съм тук.

Обвих коленете си с ръце и силно ги притиснах към гърдите. Бузите ми пламтяха.

– Защо нищо не си ми казал?

– Какво можех да ти кажа? И кога? Вече почти не те виждам.

– Мислех си, че искаш да си далече от тук.

– Исках да ме накараш да остана.

Гърлото ми се сви. Отворих уста да го обвиня, че не е постъпил честно и не е имало как да знам всичко това. Но така ли беше наистина? Дали искрено вярвах, че Мал е по-щастлив далече от Малкия дворец. Или просто съм си го внушила, защото ми е било по-лесно да го няма; защото това е означавало един чифт очи по-малко от всички ония, които са втренчени в мен и все чакат нещо.

– Съжалявам – казах продрано.

Той вдигна ръце, сякаш се канеше да се защити, после ги отпусна безсилно.

– Усещам, че се отчуждаваш и не знам как да го предотвратя.

Очите ми плувнаха в сълзи.

– Заедно ще го преодолеем – казах. – Ще отделяме повече време...

– Не е само това. Откакто сложи втората муска, вече си различна. – Ръката ми се стрелна към оковата от люспи. – Когато разцепи купола, когато говориш за жар-птицата... Чух те как приказваше със Зоя онзи ден. Тя беше изплашена, Алина, а на теб това ти хареса.

– Може и така да е – отвърнах с нарастващ гняв. По-лесно беше да се ядосам, отколкото да допусна да ме превземат вина или срам. – И какво от това? Ти дори не си представяш що за човек е тя и какво е за мен това място.

Страховете, отговорностите...

– Знам това. Знам го. Виждам и какви жертви ти коства. Но ти сама си го избра. И имаш цел. А аз дори не знам какво правя още тук.

– Не говори така. – Спуснах крака от леглото и се изправих. – Ние и двамата имаме цел. Дойдохме тук заради Равка. Ние...

– Не, Алина. Ти дойде тук заради Равка. И заради жар-птицата. И за да оглавиш Втора армия. – Той потупа с ръка златното слънце, закачено върху сърцето му. – Аз дойдох тук заради теб. Ти си моето знаме. Ти си моят народ.

Но явно това вече няма значение. Даваш ли си сметка, че за първи път от седмици сме насаме?

И двамата се умълчахме, защото осъзнавахме какво означава това. Стаята неестествено притихна. Мал направи една-единствена колеблива крачка към мен. После преодоля разстоянието между нас почти на два скока. Плъзна ръка около кръста ми, с шепата на другата обгърна лицето ми. Накрая внимателно приближи устни към моите.

– Върни се при мен – прошепна нежно. Привлече ме към себе си, но в мига, когато притисна устни в моите, мярнах нещо с ъгълчето на окото си.