Танц с огледала

Хаерн се почувства уморен. Не можеше да събере гнева, който другият заслужаваше.

— Кажи ми — наместо това каза той, — спокоен ли е сънят ти?

Нол бе започнал да диша тежко през носа си. И се огледа колебливо, объркан от въпроса.

— Не — призна свещенослужителят. — Не и откакто…

— Откакто ни предаде?

Жрецът прочисти гърло.

— Да.

Хаерн се взираше в него в неосъзнат опит да прозре същината на онова, което се криеше под бялата роба, страха и собствения му гняв.

— Защо? Ние ти се доверихме.

— Лоугън ми каза за предложеното възнаграждение — каза Нол и въздъхна. — Ако продадях тези земи, щях да издигна великолепен храм. Светилище, което да изпълва с гордост влизащите в него. А вие бяхте издирвани престъпници. От мен се искаше единствено да ви предам.

— Не би се поколебал да издигнеш храм с мръсни пари?

— Не разбираш ли? Огледай се. Това място е празно. Всеки ден отправям молитви към Ашур, но чувствам единствено изолация. Бремето на цял един град лежи отгоре ми. Този път видях нещо различно от обичайното безсилие. Сторих го в името на онези хиляди души, Хаерн! Какво значение има една прошепната дума, сравнена с всички онези, които ще бъдат спасени в Златната вечност?

Хаерн стисна юмруци.

— Така ли служиш на Ашур: като злоупотребяваш с оказаното ти доверие и заобикаляш моралните му повели?

— Нима ти си по-добър? Познавам те. Чух какво се говори за теб. Ти си притискал велдаренските крадци. Убивал си, за да предотвратиш убийства. Има ли кръв по моите ръце? Чии животи съм отнел? Виждам в очите ти, че си готов да ми прережеш гърлото.

Младият мъж наистина изпитваше подобно желание, но въпреки това поклати глава.

— Градът заслужава нещо по-добро от теб.

Нол се засмя горчиво.

— В това сме на едно мнение.

Хаерн се отправи към изхода, където се обърна.

— Инграм даде ли ти обещаните земи?

Нол поклати глава и бавно се изправи.

— Не. Ами ти? Ти донесе ли мир на Велдарен? Или нощите му все още са изпъстрени със смърт?

Искаше му се да има готов отговор, хубав отговор. Наместо това Хаерн си помисли за мъртвото дете, което бе отнесъл при гробаря.

— Не. Невинните все още умират.

Свещеникът посочи към празния храм.

— Ние не сме хора, на които се пада да спят спокойно. Бих искал да променя миналото и да ми простиш момента на гордост. Дори и ако преизградях тези стени от най-скъп мрамор и обвиех тавана с коприна, това нямаше да промени нищожността ми. Никаква конструкция не би могла да промени това.

— Тогава защо продължаваш да проповядваш?

— Защото пак има шанс, че ще спася макар и един живот. Това е всичко, което има значение. А и няма кой друг да ме замести.

Хаерн положи ръка върху вратата, притискан от тишината в светилището.