Танц с огледала
- Автор: Далглиш Дейвид
- Серия: Танцът на сянката #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: MBG BOOKS
- ISBN: 978-954-2989-58-5
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Танц с огледала». Краткое содержание книги:
Сред заплахата от зараждаща се война се преплитат множество интереси. Мнозина в крайморския Ейнджълпорт не са доволни от прекаления възход на търговците. Един от недоволните е и самият Лори Кинън. Друг е имитатор, вдъхновяващ се от примера на Хаерн, но преследващ неизвестна цел. Последвалите убийства принуждават Стражителя от Велдарен да напусне родния си град, за да търси отговори. А все по-силно измъчващите го съмнения тръгват заедно с него...
Алиса хвана ръката й.
— Не, но бих предпочела да изгубя хиляда наемници, отколкото теб.
Хаерн пристъпи в стаята, навъсен. Ботушите му бяха опръскани с кръв.
— Случило ли се е нещо? — попита Алиса.
— Пристанището — отвърна Стражителя. — Всички кораби са отплавали. Без тези на Мадлин Кинън, които в момента горят.
— Знаем — рече безликата. — Гревен ни каза.
— А каза ли ви причината?
Алиса поклати глава:
— Предполагам, че търговците планират…
— Не планират нищо — прекъсна я Хаерн и изтегли един от мечовете си, за да им покаже окървавеното острие. — Натъкнах се на неколцина от подпалвачите им. Търговските лордове не подготвят нападение, а се оттеглят в открито море, за да останат незасегнати от клането, което предстои.
Алиса знаеше какво загатва той. И все пак трябваше да попита.
— Какво клане?
Мъжът се намръщи още повече.
— Елфите. Тази нощ те възнамеряват да нападнат.
Скривалището им внезапно им се стори изключително тясно, а тази част на града вече не изглеждаше уединена и безопасна. Лейди Гемкрофт обви ръце около себе си, за да спре неволно потръпване:
— Трябва да са те излъгали. Ако елфите убият Инграм, крал Едуин ще обяви война в мига, в който научи за смъртта на своя васал.
— Морякът, когото разпитах, казваше истината — рече Хаерн. — А и случващото се сега спокойно може да бъде определено като война. Какво бихме могли да направим?
Зуса посочи към кинжалите си, които бе оставила върху пода.
— Да ги спрем.
Хаерн погледна към нея и кимна.
— Не зная на какво можем да се надяваме — каза им Алиса. — И не зная какво мислите за причините ми да дойда тук. Но повече от всичко желая да спася стотиците хиляди, които биха погинали в този конфликт. Направете всичко по силите си. Спасете ни от нас самите.
Зуса и Хаерн приготвиха оръжия, пристегнаха плащове, прикриха лица и поеха сред улиците на Ейнджълпорт, където слънцето се отправяше към залез.
Глава двадесет и втора
Грегъри държеше ръка върху дръжката на меча си, без да вади оръжието: харесваше му успокояващият допир на студен метал.
В даден момент от нощта щеше да му се наложи да си послужи с него.
— Мислиш ли, че онези търгаши ще се осмелят да нападнат? — попита стоящият до него пазач, мрачен бабаит на име Тък. Той отказваше да си служи с обичайния меч: наместо това използваше огромна брадва, която в момента почиваше на гърба му. Тък я обявяваше за семейна реликва.
— Надявам се, че не — отвърна Грегъри. — Но пък иначе не виждам защо ще отплават. Сигурно знаят, че няма да ги щадим, когато най-сетне предприемат нещо.
Тък се почеса по брадичката.
— Все тая. Но ние ги очакваме. Защо им е да ни нападат, когато сме подготвени?
Грегъри въздъхна. Всеки от свиканите войници бе получил партньор, редом до когото да се сражава. Тък бе неговият партньор. Очевидно добър и силен жребий. Освен това не за пръв път им се случваше да дежурят заедно. Другарят му имаше само един недостатък: бе лош събеседник.
— Може би са уверени в победата си?
Тък се засмя.
— В такъв случай наистина са глупаци. Погледни колко хора сме събрали.
Така беше, помисли си оглеждащият се Грегъри. Понастоящем градските стени бяха охранявани от най-малкия възможен брой войници — всички останали бяха призовани да пазят дома на лорд Инграм Мърбанд. Над хиляда души изчакваха в двора, а още стотина стояха на пост върху бойниците. Тревата в градините бе превърната в кал. Прозорците, зад които не се криеха арбалетчици, бяха заковани. Край портата, където вражеският натиск щеше да бъде най-голям, изчакваха елитните бойци на лорд Едгар.
От мястото си Грегъри не можеше да види пристанището. Но по-рано през деня войниците бяха сковали стълби. Двамата също разполагаха с една.
От върха й вече можеше да погледне пристанището.
— Все още не помръдват — рече той. Корабите се бяха превърнали в огромни тумбести сенки, полегнали върху водата.
Някакви викове, долетели от западната част на града, привлякоха вниманието му. В далечината, близо до портите, някаква сграда се беше подпалила.
— Какво става? — попита Тък.
— Има пожар.
— Лошо. Ще излизаме ли да го гасим?
Грегъри сви рамене. Съмняваше се. Подир няма и минута откъм къщата долетя изревано нареждане, което различните началници подеха. Никой не биваше да излиза. Жителите на града трябваше да се оправят сами.