Шумът на времето [bg]

- Излез и остави Митя да си довърши работата.

А той отвърна:

- Не, аз искам Таня да остане. Това ми помага.

Беше един от редките случаи, когато се възпротиви на майка си. Може би ако го правеше по-често, животът му щеше да бъде различен. Или пък не - кой можеше да каже? Какъв шанс имаше срещу София Василиевна, след като тя успя да надхитри дори Червения Наполеон?

Тяхното лято в Анапа беше идилия. Но по правило идилията се превръща в идилия едва когато приключи. Той бе открил любовта; но същевременно бе започнал да открива, че любовта далеч не го прави „това, което е“, не го обгръща като карамфилово масло, а напротив - прави го притеснителен и колеблив. Обичаше Таня най-ясно когато беше далече от нея. Когато бяха заедно, и от двете страни имаше очаквания, а той или не можеше да изрази своите, или не можеше да задоволи нейните. Така например двамата бяха отишли в Кавказ категорично не като мъж и жена, категорично свободни и равни. Нима целта на подобно приключение бе да свършат като истински съпруг и съпруга? Изглеждаше нелогично.

Не, това не беше честно. Една от чертите на тяхната несъвместимост бе, че - независимо от приказките за равенство, изречени и от двете страни - той я обичаше повече, отколкото тя него. Опита се да разпали у нея ревност, описвайки флиртове с други жени - и дори прелъстявания, реални или въображаеми, - но това като че ли предизвикваше у нея само раздразнение, а не ревност. Неведнъж я заплаши със самоубийство. Дори обяви, че е бил женен за балерина, което му изглеждаше правдоподобно. Но Таня приемаше всичко със смях. А после самата тя се омъжи. Това само го накара да я обикне още по-силно. Помоли я да се разведе и да се омъжи за него; отново я заплаши със самоубийство. Никакъв резултат.

В началото тя му бе казала нежно, че я е привлякъл със своята чистота и искреност. Но щом това не я караше да го обича толкова, колкото той нея, му се искаше да не е такъв. Не че се чувстваше чист и искрен. Тия думи звучаха по-скоро като празна утеха.

Неусетно се беше замислил за честността. Личната честност, творческата честност. Каква е връзката между тях, ако изобщо има такава? Какви запаси от тази добродетел притежава човек и кога се изчерпват те? Беше казал на приятелите си, че ако някога се отрече от „Лейди Макбет“, значи честността му е свършила. Смяташе се за човек със силни емоции, лишен от умението да ги изразява. Но това беше бягство от горчивата истина. А тя беше, че е невротик. Мислеше, че знае какво иска, получаваше каквото е искал, не го искаше вече, губеше го и отново го искаше. Естествено, беше разглезен като момчето на мама, като брат с две сестри; а също и като творец, от когото се очакваше да има „артистичен темперамент“; заради ранния успех можеше да си позволи внезапната арогантност на славата. Веднъж Малко вече го бе обвинил най-откровено в „растяща суетност“. Но под всичко това се криеше непрестанна тревожност. Той беше типичен невротик. Не, още по-зле - беше истерик. Откъде идваше подобен темперамент? Не от баща му; нито от майка му. Е, така или иначе, няма как да избягаш от темперамента си. Това също бе част от съдбата.