Шумът на времето [bg]

Инженери на човешките души: хладен израз, навяващ идеята за машини. И все пак... е какво друго да се занимава творецът, ако не е човешката душа? Освен ако не иска да бъде просто бездушна украса или блюдо-лизец на богатите и могъщите. Лично той винаги се бунтуваше срещу аристократизма в чувствата, политиката, художествените принципи. През онези оптимистични времена - всъщност само преди броени години, - когато се прекрояваше бъдещето на цялата страна, ако не и на самото човечество, изглеждаше, че най-сетне всички изкуства могат да се обединят в един величав съвместен проект. Музиката, литературата, театърът, киното, архитектурата, балетът и фотографията щяха да влязат в динамично партньорство, целящо не само да отразява, критикува или осмива обществото, а да го създава. Доброволно и без никакви политически указания творците щяха да помагат на своите събратя да се усъвършенстват и извисяват духовно.

Защо не? Това бе най-старата мечта на твореца.

Или, както сега му се струваше, най-старата фантазия на твореца. Защото политическите бюрократи много скоро успяха да поемат контрол над проекта, да го лишат от свобода, въображение, сложност и нюанси, без които изкуството ставаше безсмислено. „Инженери на човешките души.“ Имаше два основни проблема. Първият бе, че мнозина не искаха някакви инженери да им бъркат в душите - не, благодарим. Нямаха нищо против душите им да си останат каквито са били с идването на този свят; а когато се опитваха да ги напътстват, те се дърпаха. Елате на този безплатен концерт на открито, другарю. О, наистина мислим, че трябва да присъствате. Да, разбира се, че е доброволно, но може да бъде грешка, ако не се появите.

Вторият проблем е инженерството на човешките души бе по-дълбок. А именно: кой ще бърка в душите на инженерите?

Спомни си за един концерт на открито в Харковския парк. Неговата Първа симфония разлая всички кучета в квартала. Тълпата се разсмя, оркестърът засвири по-силно, кучетата залаяха още по-настървено, а хората продължиха да се смеят. Сега музиката му бе разлаяла по-едри кучета. История се повтаряше: първия път като фарс, втория като трагедия.

Не искаше да се превръща в драматичен образ. Но понякога в малките часове, когато съзнанието му започваше да се рее, той си мислеше: ето значи докъде е стигнала историята. Толкова много стремежи, идеали,надежди, прогрес, наука, изкуство и съвест, и всичко свършва дотук: един човек стои пред асансьора, а до краката му е подпряно куфарче е цигари, бельо и прах за зъби; стои и чака да бъде отведен.

Той отклони мислите си към друг композитор с друго куфарче. Прокофиев напусна Русия и отиде в Запада скоро след Революцията; завърна се за пръв път през 1927 г. Сергей Сергеевич беше изискан мъж със скъпи вкусове. Освен това беше последовател на Християнската научна църква - не че това имаше значение за историята. Митничарите на съветската граница не бяха изискани; а и умовете им бяха претъпкани с идеи за саботаж, шпиони и контрареволюция. Отворили куфара на Прокофиев и най-отшре открили нещо, което ги озадачило: пижама. Разгънали дрехата, вдигнали я, въртели я насам-натам и се споглеждали с недоумение. Може би Сергей Сергеевич се е притеснил. Във всеки случай, оставил обясненията на жена си. Но след толкова години в изгнание Пташка не се сетила да каже „нощна риза“. В крайна сметка проблемът се решил чрез пантомима и двойката била пусната да премине. Но по някакъв странен начин случката беше типична за Прокофиев.