Шумът на времето [bg]

Преди години, преди цели животи, още през миналия век, когато майка му учила в Иркутския институт за благородни девици, тя заедно с още две момичета бе танцувала мазурка от операта „Живот за царя“ пред престолонаследника княз Николай. Разбира се, операта на Глинка не можеше да види бял свят в днешния Съветски съюз, макар че нейната тема - поучителната история на един беден селянин, отдал живота си за великия водач - би могла да допадне на Сталин. Танц за царя - той се зачуди дали Закревски знае за това. В стари времена детето можеше да плати за греховете на баща си или дори на майка си. Днес, в най-напредни-чавото общество на света, родителите плащаха за греховете на децата си заедно с чичовците, лелите, братовчедите, роднините, колегите, приятелите и дори с човека, който лекомислено ти се е усмихнал, докато излиза от асансьора в три часа през нощта. Наказателната система беше значително усъвършенствана и далеч по-всеобхватна, отколкото някога.

Майка му беше стожерът на своето семейство, точно както Нита - Нина Василевна - беше на тяхното. Баща му, Дмитрий Болеславович, беше благ, непрактичен човек, който работеше усърдно и връчваше цялата заплата на жена си, заделяйки си само малко джобни пари за тютюн. Той имаше приятен тенор и често свиреше с някого на четири ръце. Пееше цигански романси, песни като „Ах, не вас ли тъй страстно обичах“ и „Отдавна прецъфтяха хризантемите в градината“. Обожаваше играчките, игрите и детективските романи. Някоя модерна запалка или телена главоблъсканица можеше да го забавлява с часове. Той не влизаше в пряк допир с живота. Беше си поръчал специален гумен печат, тъй че всяка книга от неговата библиотека носеше лилаво предупреждение: „Тази книга е открадната от Д. Б. Шостакович“.

Веднъж един психиатър, изследващ творческия процес, го попита за Дмитрий Болеславович. Той отговори, че баща му е бил „съвсем нормално човешко същество“. Това не бе израз на снизходителност - напротив, завидно умение бе да бъдеш нормално човешко същество и всяка сутрин да се събуждаш с усмивка на лицето. Освен това баща му почина млад - малко преди да навърши петдесет. Истинска катастрофа за

семейството и за онези, които го обичаха; но може би не и за самия Дмитрий Болеславович. Ако бе поживял по-дълго, щеше да види как Революцията става озлобена, параноична и хищна. Не че много се интересуваше от Революцията. Това беше още една от хубавите му черти.

След смъртта му неговата вдовица остана без доходи, с две дъщери и музикално надарен син на петнайсет години. За да ги издържа, София Василиевна се трудеше от сутрин до вечер. Работеше като машинописка в Палатата за мерки и теглилки и даваше уроци по пиано срещу заплащане в хляб. Понякога той се питаше дали всичките му тревоги не са започнали със смъртта на баща му. Но предпочиташе да не вярва в това, защото то бе почти като да обвинява Дмитрий Болеславович. Навярно би било по-правилно да се каже, че от онзи момент всичките му тревоги се удвоиха. Колко пъти бе кимал в съгласие с ония тържествено-насърчителни думи: „Сега ти трябва да бъдеш мъжът в семейството“. Те го обременяваха с очаквания и чувство за дълг, каквито нямаше сили да носи на раменете си. А и здравето му открай време бе крехко: твърде добре познаваше опипващите ръце на лекаря, почукването, слушалките, сондата, скалпела, санаториума. Все чакаше обещаната мъжественост да съзрее у него. Но знаеше, че лесно се разсейва; че е по-скоро своенравен, отколкото твърд и упорит. Оттам и провалът на опита му да се засели при Юргенсен.