Господарят на дъжда [bg]

Така си представям Венеция в разцвета й, когато е била ненадминат център на любимото ти изкуство и търговията — град на бъдещето в страна от бъдещия век, както обичат да казват хората тук.

Засега заплатата ми е твърде скромна, само колкото да преживея. Скоро обаче ще израсна в кариерата, уверявам те, и дори ще спестя нещо. Веднага щом стане възможно, ще изпратя пари на мама, понеже знам как ти… да кажем, че знам как е (моля те, не й показвай тези редове).

Един ден ще се върна и заедно с теб и Артър ще отидем във Венеция.

Сигурно ще си помислиш, че още си фантазирам, както правехме като деца, но казвам ти, Едит, тук имам чувството, че мога да мечтая за всичко и всичко изглежда постижимо. Този град кипи от енергия, която трудно мога да опиша — не говорят ли същото и за Ню Йорк? Никой никога не ни е помагал в живота, но сега съм решен да кова собственото си щастие.

Върша съвестно задълженията си и с радост нося справедливост в една страна, в която досега тя е била почти непозната, и нещо повече, която чувствам като свой дом. Може би защото тук никой не си е у дома.

Не съм сигурен, че ще ме разбереш.

Опитвах се да ти опиша града.

Тук най-много и най-богати са американците и англичаните. Издигнали са огромни сгради покрай „Бънд“ — крайбрежния булевард — и така градът прилича на Париж и Ню Йорк. Получили са тази концесия, носеща името „Международно селище“, през миналия век и са я облагородили. (Иска ми се да можеше да ме спреш, ако тези неща са ти познати и те отегчават, но тъй като ни делят хиляди километри, ще се постарая да ти опиша всичко най-подробно.) На практика това парче земя е част от територията на Америка и Великобритания и се управлява от крупни фирми и техните ръководства. Джефри е секретар на Градския съвет, важен пост, който е повод за доста злобни забележки сред колегите ми (тук полицията е на най-ниското социално стъпало, на самото дъно). Когато пристигнах, писах на Джефри, но той ми отговори, че бил много зает, затова може би ще се видим едва довечера.