Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

Отново трябваше да прекоси дългата галерия. Нощният вятър шепнеше през големите прозорци, рязък и с мирис на море. По стените на Драконов камък примигваха факли, а в лагера отвъд стените се виждаха войнишките огньове, сякаш по земята се бяха посипали стотици звезди. Отгоре кометата грееше, червена и злокобна. „Твърде съм стар и помъдрял, за да се боя от такива неща“ — каза си майстерът.

Портите на Голямата зала бяха вградени в устата на каменен дракон. Той каза на слугите да го оставят сам отвън. По-добре щеше да е да влезе сам: не биваше да изглежда слаб. Подпря се на тоягата, изкачи последните няколко стъпала и се помъкна тежко под каменните зъби на портала. Двама от стражите разтвориха портите пред него и отвътре бликна шум и светлина. Крессен пристъпи и влезе в зейналата паст на дракона.

Над тракането на ножове и блюда и тихия ромон на човешки говор чу пеенето на Кърпеното лице: „…танц, милорд, танц, милорд“, под съпровода на дрънкащите му хлопатари. Същата злокобна песен, която пееше от заранта. „Дойдоха сенките и тук стоят, милорд, стоят, милорд, стоят, милорд.“ По долните маси беше пълно с рицари, лъкометци и командири на наемни чети мечоносци, които късаха залци черен хляб и ги топяха в рибешката яхния. Нямаше го тук гръмкия смях и грубите подвиквания, присъщи за всеки мъжки пир — тях лорд Станис не допускаше на трапезата си.

Крессен се затътри към издигнатата платформа, където лордовете седяха с краля. Наложи му се да заобиколи отдалече Кърпеното лице. Танцуващият и дрънкащ с хлопатарите си глумец нито го видя, нито чу приближаването му. Както подскачаше от крак на крак, Кръпчо се блъсна в Крессен и изби тояжката от ръката му. Двамата рухнаха върху застлания с груби рогозки под и залата избухна в гръмък смях.

Кръпчо се беше проснал върху него и глупашкото му лице на шарени кръпки почти се допря в неговото. Беше изгубил калаения си шлем с рогата.

— Под морето падаш нагоре — заяви той. — Знам аз, знам, ох, ох, ох. — Глупакът се изправи, закикоти се и затанцува отново.

Майстерът се помъчи да се измъкне от неудобното положение, усмихна се насила и понечи да се изправи, но кракът толкова го заболя, че за миг се побоя да не би костта да се е строшила. Усети, че нечии здрави ръце го подхванаха под мишниците и го надигнаха.

— Благодаря, сир — промълви той и се обърна да види кой от рицарите се е притекъл да му помогне, и…

— Майстер — каза лейди Мелисандра с дълбокия си глас, напоен с музиката на Нефритово море. — Трябва повече да внимавате.

Както винаги беше в червено от главата до петите, с дълга, падаща свободно по тялото й рокля от коприна с яркостта на жив пламък, с дълги широки ръкави и дълбоки прорези по бюстието, под които се провиждаше още по-кървавочервена тъкан. Около шията й имаше огърлица от червено злато, по-стегната от веригата на всеки майстер и украсена в средата с голям рубин. Косата й не беше с портокаловия или ягодов цвят на повечето червенокоси хора, а като тъмен излъскан бронз, който блестеше под светлината на факлите. Очите й дори бяха червени… но кожата й беше гладка и светла, безупречно бяла като сметана. Беше тънка, стройна, по-висока от повечето рицари, с пълни гърди и тесен кръст, и с лице със сърцевидно очертание. Видеха ли това лице и това тяло мъжки очи, трудно се отвръщаха от нея, дори да бяха очи на майстер. Мнозина твърдяха, че е красива. Не беше красива. Беше червена и ужасна, и червена.