Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]». Краткое содержание книги:
На този фон перипетиите на едно малко момче не изглеждат от значение, но все пак отразяват живота на простолюдието в тези размирни времена.
Оттатък тясното море пък има една кралица, която търси начин да се завърне в родината, която никога не е виждала. Денерис е и майка на трите дракона, а са изминали повече от 300 години от смъртта на последния жив дракон. Те растат, а заедно с тях започва да се завръща и магията — загубила голяма част от силите си.
Сянка, родена от „червена светлина“ щъка из света, носейки тайнствена смърт, а пред Кралския чертог ще се изпъне дебела верига, за да попречи на флотата да се спаси от зелените пламъци на адския огън…
Убежището на лорд Станис Баратеон представляваше просторна кръгла стая със стени от гол черен камък и четири високи прозореца, които гледаха към четирите основни посоки на света. В средата на помещението имаше грамадна маса, от която идваше името на залата: масивно изделие от резбовано дърво, изработено по заповед на Ерон Таргариен още в дните преди Завладяването. Беше по-дълга от петдесет стъпки, но на ширина по-къса от четири в най-тясната си част. Дърводелците на Ерон я бяха оформили като земята на Западняците, обрязали бяха всеки залив и полуостров така, че масата никъде не оставаше права. А на повърхността й, потъмняла от близо триста години патина, бяха изрисувани седемте кралства, каквито са били по времето на Ерон — реки и планини, замъци и градове, езера и крепости.
В помещението имаше само един стол, грижливо поставен точно на мястото на Драконов камък на крайбрежието на Западняците, и висок, така че добре да се вижда цялата маса отгоре. А на стола седеше мъж в късо кожено яке без ръкави и панталони от грубо изпредена кафява вълна. Когато майстер Крессен влезе, той вдигна глава.
— Знаех, че ще наминеш, старче, все едно дали ще те повикам, или не. — И намек нямаше за топлота в гласа му. Рядко се срещаше тя у него.
Станис Баратеон, владетелят на Драконов камък и по милостта на боговете законният наследник на Железния трон на Седемте кралства на Западняците, беше широкоплещест мъж с жилави мускулести крайници, стегнато лице и плът като щавена и съхнала на слънце кожа. „Корав“ беше думата, която хората използваха често, станеше ли дума за Станис, и наистина беше корав. Брат му, покойният крал Робърт, си беше пуснал брада в последните години. Майстер Крессен не я беше виждал, но разправяха, че му придавала дивашка и много свирепа външност. Сякаш в отговор на това Станис поддържаше къси и много тънки мустачки, които като тъмни сенки лежаха над челюстта и хлътналите му бузи. Очите му бяха като зейнали рани под тежките вежди, тъмносини като морето нощем. Устата му можеше да доведе до отчаяние и най-веселия шут — тази уста беше създадена за мръщене, сърдити подмятания и рязко изречени кратки заповеди, с две много тънки вечно стиснати устни, уста, забравила и най-беглата усмивка и никога не познала смеха. Понякога, когато целият свят наоколо притихнеше посред нощ, майстор Крессен си въобразяваше, че чува как лорд Станис скърца със зъби на половин замък разстояние.
— Някога щеше да ме събудиш — рече старецът.
— Някога беше млад. Сега си стар и болен, и ти трябва сън. — Станис така и не се беше научил да смекчава словото, не беше усвоил преструвката и лицемерието. Винаги казваше каквото мисли, а тези, на които не им харесва — в Седемте ада да вървят. — Знаех, че скоро ще научиш какво ми е донесъл Давос. Винаги го научаваш, нали?
— За теб нямаше да е добре, ако не го правех — каза Крессен. — Срещнах Давос на стълбите.
— И той ти е казал всичко, нали? Трябваше и езика да му отрежа с пръстите.
— Тогава от него щеше да излезе лош емисар.
— Той и сега е лош емисар. Лордовете на бурята няма да се вдигнат заради мен. Изглежда, не ме харесват, а справедливостта на претенцията ми за тях не значи нищо. Страхливите ще си седят на топло зад стените си и ще чакат да видят накъде ще задуха вятърът и кой е най-вероятно да триумфира. Храбрите вече се обявиха за Ренли. За Ренли! — Изплю името като капка отрова.
— Брат ви беше владетелят на Бурен край през последните петнадесет години. Тези лордове са негови заклети знаменосци…
— Негови! — прекъсна го Станис. — След като по право трябваше да са мои. Никога не съм молил за Драконов камък. Никога не съм го искал. Взех го, защото враговете на Робърт бяха тук и защото той ми заповяда да ги изтръгна от корен. Аз построих флотата му и му свърших работата с чувството за дълг, каквото по-младият брат трябва да храни към по-големия, каквото Ренли трябваше да прояви към мен. И как ми се отблагодари Робърт? Провъзгласява ме за владетел на Драконов камък, а Бурен край с приходите му дава на Ренли. Бурен край принадлежи на дома Баратеон от триста години, по право трябваше да се прехвърли на мен, когато Робърт взе Железния трон.
Стара рана беше това, а с времето не зарастваше и все по-силно болеше. В това се съдържаше сърцевината на владетелската му слабост: че Драконов камък, колкото стара и здрава крепост да беше, властваше над поданството едва на шепа дребни благородници, чиито каменни владения по островите бяха твърде рехаво заселени, та да могат да отхранят мъжете, които бяха нужни на Станис. Дори с наемните мечоносци, чиято служба беше купил от свободните градове Мир и Лис, войската, струпана на стан отвъд стените му, беше твърде малка, за да съкруши силата на дома Ланистър.