Във властта на морето
- Автор: Станчева Антония
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Във властта на морето». Краткое содержание книги:
— Капитане — каза тя — Погледнете ме добре и ми кажете как изглеждам. Случайно да ви приличам на болна?
Севаро се обърна!
Анджела стоеше пред него и го гледаше право в очите. Погледът й беше решителен, а гордо вдигнатата й брадичка издаваше упоритостта и. Изпита силно желание да я прегърне!
Поклати глава, сякаш да прогони това чувство. Но то не си отиваше — напротив — ставаше все по-силно!
— По дяволите, Анджела — изстена Севаро — ти ме провокираш.
— Не е вярно — възрази тя — просто искам да ви докажа, че съм напълно здрава и не се нуждая от никаква почивка. Моля ви само да отмените заповедта си. Все пак няма да пострадате от това, нали? Само гордостта ви ще бъде наранена.
— Не става дума за гордостта ми… ти не разбираш…
— Наистина не разбирам! — каза тя — Зная само, че ако не правя нищо, ще полудея — гласът й затрепери, сякаш някой я стисна за гърлото, усети как всичко се върти пред погледа й.
Капитанът се спусна към нея и я улови за раменете.
— Господи! — извика той — Та ти трепериш.
— Ще се оправя — промълви Анджела и опита да се освободи.
Но ръцете му я държаха здраво!
Тя се смути от прекалената близост, която се бе получила между тях. Чувстваше се леко замаяна.
— Моля ви, оставете ме сама.
— Не! — прошепна Севаро — Не и сега! — притегли я нежно към себе си и зарови лице в косите й. Няколко минути по-късно той я пусна и излезе.
Между тях бяха паднали всички прегради. Оставаше само една.
Преминеха ли и нея, щяха да прекрачат границата, която водеше към истинската любов!
Мексиканският залив
Остров Барбада
Толедо и Синята мечка
А сега нека проследим случилото се с Куинси!
Както предполагаше Анджела, той бе оцелял след бурята, но едва не загина.
Когато вълната се разби на палубата, Куинси бе застанал до мачтата, готов да се притече на помощ.
За съжаление бе вече твърде късно!
Вълната го повлече и след миг той се озова сред сините вълни на океана.
По време на буря течението носи останки от плавателни съдове. Първоначално Куинси видя нещо, подобно на сандък. Когато се приближи обаче, стана ясно, че това е само кашон. Той нямаше да го издържи и не му остана нищо друго, освен да се задържи над водата колкото може по-дълго, и да чака. Най-после по течението се зададе дървен труп.
Благодарение на него момчето успя да се спаси.
Отначало си помисли, че това е морски обитател и се замоли поне краят му да настъпи по-бързо. Впоследствие се оказа, че е част от дърво.
Когато се залови за него, Куинси се огледа и видя, че е съвсем сам. От кораба нямаше и следа. Нощта бе тъмна и не се виждаше нищо. Момчето бе изтощено, легна върху дървото, за да може да поспи.
Събуди се от ярките лъчи на слънцето.
В първия момент не можа да осъзнае къде се намира. После си припомни всичко и се натъжи.
Знаеше, че всички ще го помислят за мъртъв.
Все пак успя да се овладее, засега не можеше да направи нищо друго, освен да чака някой кораб да го прибере.
Слънцето ставаше все по-силно и Куинси усети как топлината прониква през дрехите му.
Нямаше да е толкова лошо, ако не бяха гладът и засилващата се жажда. Изпита облекчение едва когато слънцето залезе и се спусна нощта.
Но така и не успя да заспи, поради това, че през деня изгоря от слънцето. Болката не му даваше покой.
Той лежеше върху дървото съвсем сам, отпуснат и без надежда за спасение.
Около него имаше много вода, но прекрасно знаеше, че не бива да я пие. Опита се да отхвърли тази мисъл, но нищо не се получи. Реши да седне, за да се огледа за остров или поне някаква суша, но болката взе връх и той припадна.
Не знаеше колко време е лежал в безсъзнание, когато му се стори, че чува гласове, и сякаш някой го вдигна и го постави в нещо, което се влачеше по земята.
Всъщност бе стигнал до Мексиканския залив, където двама индианци — рибари видяха плаващото по течението дърво с момчето върху него. Занесоха го в една колиба и намазаха изгорелите места с мехлем. Куинси усети, че слагат мокри кърпи на челото му и отвори очи.
Беше ранно утро.
Пред него стоеше млад индианец с бронзово лице и перо на главата. Погледна го втренчено, след което се изправи и почти веднага изкрещя от болка. Погледна се — бе яркочервен, а кожата му се белеше. Отказа се от всякакви опити да се движи и се строполи обратно с неволен вик.
Индианецът го наблюдаваше внимателно, без да продума.
— Къде се намирам? — едва чуто промълви Куинси.
— В Мексиканския залив, кабалеро! — учтиво отговори индианецът.