Във властта на морето
- Автор: Станчева Антония
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Във властта на морето». Краткое содержание книги:
— Господи! — простена капитанът. Тя ще ме намрази, когато разбере, че аз съм виновен за изчезването на Куинси.
— Тони, по-добре върви да си починеш. Аз ще остана при нея. Скоро ще се събуди и ще си поговорим.
— Ще й кажеш ли за мен?
— Тя трябва да знае, че правим всичко възможно, за да открием брат й. Ще се опитам да й разясня случилото се преди десет години.
— Отивам да си почина — каза Севаро — Всички тези разкрития ме изтощиха докрай.
Фатима остана при болната, докато се събуди.
Тъкмо обмисляше как да започне разговора, когато Анджела отвори очи.
— Къде съм? — попита тя.
— На сигурно място.
— Коя сте вие?
— Аз съм лекар, освен това съм сестра на полковника.
— Но какво се е случило? Защо не съм в моята каюта?
— Намериха те на стълбите в безсъзнание, имаше треска. Как се чувстваш сега?
— Добре, струва ми се — каза колебливо Анджела. — Само съм малко замаяна.
— Това е от лекарствата. Утре ще си напълно здрава.
Фатима замълча за момент, сякаш да събере мислите си.
— Виж, Анджела, трябва да говоря с теб, но не зная как да започна.
— За какво се отнася?
— Отнася се за брат ти! — на един дъх изрече Фатима.
— За брат ми? — Анджела бе крайно изненадана. — Но…
— Добре, ще говоря направо. Освен че съм лекар, аз съм и журналист…
— Какво искате да кажете? — прекъсна я рязко стажантката.
— Искам да кажа, че преди десет години аз написах статията за Куинси. А днес съдбата те изпраща при нас, за да ни помогнеш да го открием.
— Искате да кажете, че…
— Да! Аз не вярвам, че той е загинал, тъй като тялото му не бе открито. Мисля, че е оцелял по някакъв начин, и може би дори не знае кой е. Много често корабокрушенците страдат от загуба на паметта и минават години, докато бъдат открити. Ще разберем какво се е случило, когато го открием, но засега трябва да чакаме. Брат ми ще дойде по-късно и ще ти обясни всичко.
— Брат ви? Не разбирам!
— По ирония на съдбата ти се намираш на същия този кораб, на който се е качил и Куинси преди десет години. С единствената разлика, че тогава корабът носеше името „Делфин“. Също така си настанена в неговата каюта.
— Значи капитанът е…
— Същият този човек, който обучаваше Куинси. Сега знаеш всичко. Остана само да ти кажа, че днес корабът носи името „Герой“ заради брат ти. Защото за нас той е герой. Моля те не обвинявай брат ми за случилото се. Той няма никаква вина, макар че до днес не успя да преодолее това чувство, нито болката и отчаянието. За него Куинси беше по-малък брат, какъвто винаги е искал да има. Моля те единствено да му простиш и да събереш сили за по-нататъшното издирване на Куинси.
— Ще се опитам! — промълви Анджела.
Тя беше потресена от чутото.
Капитанът и сестра му се опитваха да открият брат й. Точно това целеше и тя, когато се качи на този кораб.
Но съвсем не бе очаквала, че това е същият този „Делфин“, на който някога се качи Куинси.
Не бе успяла да преосмисли всичко, когато сънят я надви. Но беше щастлива, че Фатима и разказа всичко.
Някой ден щеше да открие Куинси, а без да подозира, бе открила и голямата си любов.
Гневът на Анджела
Писмото
Събуди се от лекото щракване на вратата и отвори очи. Огледа се и видя капитанът, който я наблюдаваше. Погледна го изпитателно и той се усмихна.
— Как се чувстваш? — попита Севаро.
Тя не отговори, а се обърна към стената. Капитанът въздъхна тежко и седна близо до леглото.
Въздишката му сякаш прободе сърцето и! Разбра, че той страда.
— Виж, Анджела, знам, че сега ме мразиш, но се надявам един ден да разбереш, че съм положил всички усилия, за да открия Куинси, макар че през всичките тези десет години болката и самообвиненията ме разкъсваха ден и нощ. Все още мисля за Куинси. Той ми беше приятел, брат и довереник. Моля те, не ме карай да се чувствам като негодник, за какъвто всъщност ме мислиш…
— Престанете! — прекъсна го Анджела обръщайки се рязко към него. — Никога не съм казвала, че сте негодник и няма да го направя. Куинси ви боготвореше. От него не ми остана нищо, освен едно писмо, което получих, преди да се случи това нещастие. Вие не сте виновен за нищо, капитане. Ако искате да знаете, единствената виновна тук съм аз…
— Но, Анджела…
— Не биваше да пускам Куинси на това пътешествие, което според него щеше да го направи офицер, беше прекалено малък за стажант на кораб. Но той толкова ми се молеше и плачеше, че не можах да го спра. Освен това, ако знаех кой сте, щях да ви благодаря от самото начало.
— Да ми благодариш! Но защо? — той не разбираше.
— Ще ви кажа, но не сега. Моля ви само за разрешение да се върна в каютата си.