Последният оракул
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният оракул». Краткое содержание книги:
Международен мозъчен тръст от учени, известни като Язоновците, е открил начин да манипулира и подсилва изкуствено способностите на аутистични деца, които проявяват специални таланти — в математиката, статистическите науки, изобразителното изкуство. Само че не са предвидили един неочакван страничен ефект от експеримента. Преди той да бъде проучен докрай, група ренегати сред Язоновците започва свои тайни експерименти с най-талантливите от децата. Целта им — да създадат глобален пророк на новото хилядолетие, когото да контролират и с чиято помощ да поведат човечеството към нова ера на световен мир… мир по собствените им мерки.
За да спре Язоновците, командир Грей Пиърс от Сигма форс се наема да разбули загадката на едни от най-прочутите прорицания в човешката история — тези на Делфийския оракул. Но може ли миналото да спаси бъдещето?
Този човек определено не проумяваше смисъла на понятието „административна работа“.
Пейнтър тръгна към него под съпровода на далечни сирени.
— Обадих се в местното полицейско управление да затворят мола — отсечено каза той.
— Твърде късно.
— Сигурно си прав. Все пак балистиците ще стеснят радиуса на траекторията, та поне да знаем откъде е стреляно. Следеше ли те някой?
Грей поклати глава.
— Поне аз не усетих такова нещо.
Не му убягна преценяващият поглед на директора, с който оглеждаше територията на мола. Кой би се опитал да убие Грей? На метри от щабквартирата им? Явно беше предупреждение, но за какво? Грей не се занимаваше с нищо особено след последната мисия в Камбоджа.
— Вече изтеглихме родителите ти на безопасно място — каза Пейнтър. — За всеки случай.
Грей кимна признателно. Макар че баща му едва — ли беше останал много доволен. Нито майка му всъщност. Родителите му още сънуваха кошмари след бруталното отвличане отпреди два месеца.
Непосредствената заплаха така или иначе беше отминала и Грей се замисли кой би се опитал да го убие — и най-вече защо. Най-очевидната възможност беше настоящото му разследване. Дали пък опитите му да разбере нещо повече за съдбата на приятеля си не бяха настъпили някого по мазола?
Въпреки случилото се преди малко Грей се обнадежди.
— Директоре, възможно ли е опитът за…?
Пейнтър вдигна ръка, смръщил вежди. Коленичи до бездомника и обърна нежно лицето му. След миг се отпусна на пети и очите му се присвиха. Изглеждаше още по-притеснен.
— Какво има, сър?
— Май не ти си бил мишената, Грей.
Грей погледна към тротоара и си помисли за искрите на рикошетите преди малко.
— Не първоначалната във всеки случай — продължи директорът. — Ако снайперистът е стрелял по теб, то е било, за да те отстрани като свидетел.
— Откъде знаете?
Пейнтър кимна към трупа.
— Познавам този човек.
Грей изтръпна.
— Това е Арчибалд Полк. Преподавател по неврология от Масачузетския технологичен институт.
Грей хвърли скептичен поглед към болнавото лице и мърлявата четина на убития, но директорът говореше сериозно. И ако беше прав, то този Арчибалд явно се беше търкулнал стремглаво по социалната стълбица.
— Как се е докарал до тук, по дяволите? — попита той.
Пейнтър стана и поклати глава.
— Не знам. Не съм го виждал от десетина години. Сега обаче по-важният въпрос е защо някой ще иска да го убива?
Грей сведе поглед към трупа в опит да пренастрои вътрешната си преценка. Би трябвало да се чувства облекчен, че не той е бил мишена на убиеца, но ако Пейнтър беше прав, значи неговото разследване нямаше нищо общо със стрелбата.
Отново го обзе гняв, примесен с известно чувство за отговорност.
Човекът беше умрял в ръцете му все пак.
— Изглежда е идвал тук — измърмори под нос Пейнтър и хвърли поглед към Замъка. — При мен. Защо обаче?
Грей протегна ръка, спомнил си странната настоятелност на непознатия. Старата монета лъсна в окървавената му шепа.
— Може би е искал да ти даде това.
14:02
В далечината звучаха сирени, а възрастният мъж вървеше бавно по авеню Пенсилвания. Облечен беше в прашен сив костюм. Носеше очукан куфар, а с другата ръка водеше момиче. Деветгодишното дете беше с рокля в тон с костюма на мъжа. Тъмната му коса беше прибрана с червена панделка и откриваше бледо личице. Лъснатите му черни обувки бяха нацапани с петънца засъхваща кал от детската площадка, където беше играло допреди малко.
— Папа, намери ли приятеля си? — попита детето на руски.
Той стисна ръката му и отговори уморено:
— Да, Саша, намерих го. А ти не забравяй, че трябва да говориш на английски, мила.
Детето се нацупи за миг, после попита:
— Той зарадва ли се да те види?
Мъжът си спомни гледката през телескопичния мерник на снайпера, спомни си как тялото падна.
— Да. Доста се изненада.
— Сега може ли да си ходим в къщи? На Марта й е мъчно за мен.
— Скоро.
— Кога? — настоя сърдито малката и се почеса по ухото.
Между кичурите тъмна коса проблесна нещо метално.
Мъжът я пусна и дръпна нежно ръката й от ухото, после приглади косата на мястото й.
— Имам да свърша още едно нещо. После тръгваме за дома.
Наближиха Десета улица. Сградата се издигаше вдясно от мъжа, грозна бетонна кутия, която някой се беше опитал да украси с редица знамена. Мъжът свърна към входа й.