Последният оракул
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният оракул». Краткое содержание книги:
Международен мозъчен тръст от учени, известни като Язоновците, е открил начин да манипулира и подсилва изкуствено способностите на аутистични деца, които проявяват специални таланти — в математиката, статистическите науки, изобразителното изкуство. Само че не са предвидили един неочакван страничен ефект от експеримента. Преди той да бъде проучен докрай, група ренегати сред Язоновците започва свои тайни експерименти с най-талантливите от децата. Целта им — да създадат глобален пророк на новото хилядолетие, когото да контролират и с чиято помощ да поведат човечеството към нова ера на световен мир… мир по собствените им мерки.
За да спре Язоновците, командир Грей Пиърс от Сигма форс се наема да разбули загадката на едни от най-прочутите прорицания в човешката история — тези на Делфийския оракул. Но може ли миналото да спаси бъдещето?
— Само двайсет и два? — И по най-консервативните оценки това беше нищожна част от загиналите.
— Знам, командире. Но работата по издирването и изваждането се затруднява от голямата дълбочина и налягане. Дъното на лагуната е осеяно с пещери и вулканични проломи, някои са дълги мили и се пресичат в истински лабиринт.
— Да, но…
— Командире — прекъсна го решително Трайпол. — Онзи ден загубихме един водолаз. Свестен човек със семейство и две деца.
Грей затвори очи. Добре познаваше болката от подобна загуба.
— Претърсването на пещерите само ще изложи на риск хората ми. И за какво?
Грей не каза нищо.
— Командир Пиърс, доколкото разбирам, не сте получавали нови сведения. Не е имало други шифровани послания?
Грей въздъхна.
За да си осигури съдействието на капитана, той му бе казал за единственото съобщение, което беше получил… така де, евентуално получил. Това се бе случило седмици след изчезването на Монк. В резултат на сложната поредица от събития на острова и след това, от приятеля му беше намерено само едно нещо — протезата му, истинско произведение на биотехнологичното изкуство, дело на инженерите от АИОП, която разполагаше и с вграден безжичен радиоинтерфейс. И докато вадеше протезата за погребението на Монк, Грей беше усетил как изкуствените пръсти потропват в строен, повтарящ се ритъм — слаб сигнал S.O.S. Беше продължил само няколко секунди и само Грей го бе чул. След това пръстите замлъкнаха. Техниците в Сигма бяха тествали протезата и заключението им беше, че се касае за случайно задвижване на механизма. В дигиталното й меню нямаше данни за постъпил сигнал. Дребна повреда в жичките, нищо повече. Добрият стар призрак в машината.
Въпреки това Грей не се отказа — дори когато седмиците се проточиха, а новини все така нямаше.
— Командире?
— Да — мрачно призна Грей. — Повече нищо не получих.
Трайпол направи кратка пауза, после каза бавно:
— В такъв случай може би е време да се примирите, командире. За ваше добро, а и не само. — Гласът му се смекчи при следващите думи: — А Кат? Съпругата на шия приятел? Какво мисли тя за всичко това?
Болезнен въпрос. Изобщо не трябваше да й казва за „съобщението“. Как да премълчи такова нещо, от друга страна? Монк й беше съпруг, имаха малко момиченце, Пенелопе. Въпреки това май беше сбъркал. Кат изслуша спокойно разказа му. Стоеше в черната си траурна рокля, с изправен като дъска гръб и хлътнали от плач очи. Разбираше, че шансовете са минимални, че надеждата е крехка. Погледна към Пенелопе в бебешкото столче на задната седалка на черната лимузина, после вдигна отново очи към Грей. Не каза нищо, само поклати глава. Тази надежда не й беше по силите. Не би могла да загуби Монк втори път — беше го оплакала веднъж и това само по себе си я убиваше. А трябваше да мисли и за Пенелопе — своята малка частица от Монк. Истинска плът и кръв, а не някаква призрачна надежда.
Грей я разбираше. Затова продължи сам разследването си. Не беше говорил с Кат от погребението — сключили бяха негласен договор да не се виждат, докато въпросът не се разреши по един или друг начин. Виж, майка му редовно се виждаше с Кат и бебето. Тя не знаеше нищо за S.O.S. сигнала, но по женски усещаше, че нещо извън очевидното тормози Кат.
„Сякаш я преследват призраци“ — с тези думи беше описала състоянието й.
Грей знаеше какво я преследва.
Макар разумът да й беше подсказал вярното решение, в деня на погребението Кат се беше хванала за сламката, за минималния шанс. Сърцето й се бе разбунтувало и я измъчваше.
Заради нея Грей трябваше да се изправи лице в лице със суровите факти.
— Благодаря ви за усилията, капитане — каза накрая той.
— Дай Боже всекиму приятел като вас, командире Но рано или късно човек се примирява със загубите и продължава напред.
Грей се изкашля.
— Приемете съболезнованията ми за вашия загинал, сър.
— Благодаря, подобно.
Грей прекъсна връзката. Постоя, после си пое продължително дъх, отиде при шкафчето на Монк и сложи ръка върху студената метална повърхност. Студена като гроб.
„Съжалявам“.
Посегна към тиксото, отлепи ъгълчето и дръпна рязко лентата.
Дотук с преследването на призраци.
„Сбогом, Монк“.
16:02
Пейнтър завъртя старата монета върху плота на бюрото си. Гледаше я как се върти като сребрист пумпал и размишляваше върху загадката, скрита в нея. Бяха я донесли от лабораторията преди час, заедно с подробен доклад. Монетата беше картографирана с лазер за пръстови отпечатъци, металното й съдържание и повърхностните напластявания бяха анализирани със спектрометър за маса, направени бяха и множество снимки, включително и такива със стереомикроскоп. Въртенето на монетата се забави и тя тупна върху махагоновия плот. Сега, след като я бяха почистили грижливо, древният знак грееше ярко.