Последният оракул
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният оракул». Краткое содержание книги:
Международен мозъчен тръст от учени, известни като Язоновците, е открил начин да манипулира и подсилва изкуствено способностите на аутистични деца, които проявяват специални таланти — в математиката, статистическите науки, изобразителното изкуство. Само че не са предвидили един неочакван страничен ефект от експеримента. Преди той да бъде проучен докрай, група ренегати сред Язоновците започва свои тайни експерименти с най-талантливите от децата. Целта им — да създадат глобален пророк на новото хилядолетие, когото да контролират и с чиято помощ да поведат човечеството към нова ера на световен мир… мир по собствените им мерки.
За да спре Язоновците, командир Грей Пиърс от Сигма форс се наема да разбули загадката на едни от най-прочутите прорицания в човешката история — тези на Делфийския оракул. Но може ли миналото да спаси бъдещето?
— Готов ли си? — попита го Савина.
Юри кимна.
Придружени от Добрицки и още един войник, двамата влязоха в лагера. Юри заобиколи някакъв труп, проснат по лице в локва замръзнала кръв.
Църквата се появи пред тях. Беше изградена изцяло от дялани камъни, без прозорци. Единствената й врата беше затворена, скована от дебели трупи и обкована с мед. Сградата приличаше повече на крепост, отколкото на църква.
Двама войници стояха до вратата със стоманен преносим таран в ръце.
Добрицки погледна към Юри.
Той кимна.
— Разбийте я! — нареди отсечено лейтенантът.
Мъжете залюляха тарана и удариха. Разхвърчаха се трески. Вратата издържа още два удара. След това поддаде с трясък.
Юри пристъпи напред.
Малки газени лампи осветяваха вътрешността. От двете страни се редяха пейки, обърнати към повдигнат на подиум олтар. Деца на всякаква възраст се криеха между тях, странно умълчани.
Юри продължи към олтара, като оглеждаше децата. Много от тях бяха с уродства — с микроцефалия, заешка устна, джуджета. Едно от децата нямаше ръце, само торс. „Кръвосмешение“, помисли си Юри и кожата му настръхна. Нищо чудно, че местните хора се страхуваха от този цигански клан и разказваха истории за духове и чудовища.
— Как ще разбереш дали това са децата, които ти трябват? — попита Савина с неприкрито отвращение в гласа.
Юри цитира изречение от признанията на един нещастник, изтръгнати с изтезания от Менгеле:
— Леговището на човиханите.
Това беше циганската дума за магьосник или шаман. Ставаше дума за рожденото място на близнаците, тайна, пазена от циганите още от времето, когато са се зараждали клановете.
— Те ли са, или не са? — настоя Савина.
Юри поклати глава.
— Не знам.
Продължи напред към едно момиче, седнало пред олтара. Детето стискаше парцалена кукла до гърдите си, макар собствените му дрехи да не бяха в по-добро състояние от материала за куклата. Юри скъси разстоянието помежду им и забеляза, че детето изглежда съвършено, недокоснато от уродствата на другите. Ясносините му очи грееха в полумрака.
Такива очи рядко се срещаха при циганите.
Същите като на Саша и Мена.
Юри коленичи пред нея. Тя сякаш не го забелязваше. Погледът й минаваше през него. Мъжът усети, че момичето все пак не е наред и уродството му навярно е по-лошо от останалите деформации тук.
Макар че очите и не се фокусираха дори за миг, тя вдигна ръка към него.
— Унки Пепе — промълви на цигански с тънко гласче.
Вълна на страх заля Юри. „Чичо Пепе“. Галеното име, с което децата наричали Йозеф Менгеле. Използвали го всички циганчета, с които „работел“. Но тези деца тук бяха твърде малки, за да са виждали концентрационен лагер отвътре.
Юри се вгледа в празните сини очи. Знаеше ли детето към какво се стремят той и изследователският му екип? Как би могло да знае? Спомни си написаното от Менгеле:
„Само ако имах повече време…“
Юри нямаше да се сблъска с този проблем. Екипът му щеше да получи цялото необходимо време. Комплексът вече се строеше. Далеч от любопитни очи.
Савина пристъпи към него. Искаше отговор.
Юри имаше такъв. Разбрал го беше от пръв поглед — още щом зърна лишеното от изражение лице на момичето. Въпреки това се поколеба.
Савина сложи ръка на лакътя му.
— Майоре?
Нямаше връщане назад, затова той кимна, сякаш да признае пред себе си и света ужаса, който щеше да последва.
— Да. Това са „човиханите“.
— Сигурен ли сте?
Юри кимна отново, без да сваля поглед от сините очи на детето. До слуха му достигна заповедта, която Савина даде на Добрицки:
— Качете всички деца в камионите. Останалите елиминирайте.
Юри не се възпротиви на заповедта. Знаеше защо са дошли тук.
Детето все така протягаше ръка към него.
— Унки Пепе — повтори то.
Той пое тъничките пръсти в дланта си. Вече нямаше измъкване, нямаше връщане назад.
„Да, аз съм“.
Първа книга
1.
В наши дни
5 септември, 13:38
Вашингтон
Не всеки ден хора ти умират в ръцете.
Командир Грей Пиърс вървеше през Националния мол, когато бездомникът го заговори. Грей и без това беше в лошо настроение, приключил една битка и поел към следващата. Обедният пек само подклаждаше раздразнението му. Денят се отличаваше с обичайната вашингтонска жега, която се излъчваше на вълни от тротоарите. С тъмносиньо сако над разпасана памучна тениска и дънки, Грей прецени, че вътрешната му температура се е повишила от алангле до добре препечено.
Забеляза клатушкащата се към него мършава фигура още от средата на пресечката. Бездомникът беше с омачкано сако от костюм и торбести дънки, навити на глезените, под които се виждаха очукани военни ботуши с провиснали връзки. След още няколко крачки Грей забеляза, че четината по лицето му е прошарена със сиво, а неспокойните очи са зачервени и сълзят.