С дъх на канела
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «С дъх на канела». Краткое содержание книги:
Савана Лин Къртис е ученолюбива, отличничка на випуска, ръководи организация за подпомагане на бездомните и умее да преценява човек по очите.
Те са различни като морето и пясъка, а случайната им среща е бурна като рева на прибоя. Савана променя Джон, намира път към него и единствена успява да проникне отвъд стените, които е изградил около себе си.
Докосването между жената с дъх на канела и Джон трае само миг, но оставя белег за цял живот.
Дори и да си имаше собствена квартира, никога не вярвах, че му харесва да копае канали, например, или да мие коли на автомивката. Знаех много добре, че никой от нас не си е мечтал за това в училище. Бях мързелив ученик, но не и тъпак.
Тогава излизах с много момичета. В „Лерой“ ги имаше с лопата да ги ринеш. Повечето от връзките ми бяха мимолетни. Използвах жените и им позволявах да ме използват, но пазех чувствата за себе си. Само с една, на име Луси, се задържах повече от два месеца и през малкото време, прекарано с нея, си мислех, че съм влюбен. Беше една година по-голяма от мен, учеше в колежа в Уилмингтън и искаше да замине за Ню Йорк, когато завърши.
— Харесвам те — каза ми последната вечер, — но ние сме много различни. Можеш да направиш толкова много неща с живота си, но по някаква необяснима за мен причина си губиш времето тук и това те задоволява. Поколеба се за миг, после продължи: — Но има и нещо друго. Не разбирам какво наистина чувстваш към мен и дали въобще имаш някакви чувства.
Знаех, че е права. Няколко седмици след разговора ни тя се качи на самолета и замина, без да си вземе довиждане с мен. След една година взех телефонния й номер в Ню Йорк от родителите й, обадих й се и си поговорихме двайсетина минути. Беше сгодена за някакъв адвокат и сватбата щеше да е следващия юни.
Разговорът ме засегна неочаквано силно. Същият ден ме бяха уволнили от работа — отново — и аз, както винаги, отидох да си ближа раните в „Лерой“. Щом влязох, ме посрещна същата тълпа от неудачници и изведнъж осъзнах, че не искам да прекарам още една безсмислена вечер и да се преструвам, че всичко в живота ми е наред. Купих си един стек бира и отидох на плажа. Тогава за пръв път се замислих какво наистина ще правя оттук нататък, дори се запитах дали не е най-добре да послушам татко и да се запиша в колеж. Но бях приключил с училището толкова отдавна, че идеята ми се стори чужда и дори нелепа. Наречете го късмет или зла участ, но точно в този момент край мен минаха двама моряци, които правеха вечерния си джогинг. Млади и в отлична форма, те излъчваха самоувереност и спокойствие. Ако те могат, помислих си, защо да не мога и аз?
Обмислях идеята няколко дни, накрая реших окончателно и поставих татко пред свършен факт. Всъщност въобще не го попитах — тогава двамата не си говорехме. Но една нощ се прибрах и на път за кухнята го мярнах да седи зад бюрото си както обикновено. Този път се спрях и го загледах. Плешивината на темето му се бе уголемила и малкото останала коса около ушите беше съвсем бяла. А му оставаха още няколко години до пенсия. И неочаквано ме ужили мисълта, че след всичко, което бе направил за мен, просто нямам право да постъпвам така с него.
И се записах в армията. Първото ми желание беше да постъпя във флота, защото познавах много моряци. Райтсвил Бийч гъмжеше от моряци от Кемп Леджин и Чери Пойнт, но когато работата опря до документите, се записах в армията. Прецених, че и в двата случая ще държа пушка, но това, което изигра решаващо действие, беше, че наборната комисия за флота бе излязла в обедна почивка и трябваше да вися там, докато се наобядват, а армейският офицер, чийто офис беше срещу този за флота, си беше на линия. Взех решението спонтанно и след двайсетина минути неочаквано и за мен се оказах с подписан договор за четири години. Офицерът ме потупа по рамото, поздрави ме с избора и аз си тръгнах, потресен от това, което бях направил преди малко. Беше 1997 година и аз бях на двайсет.
Лагерът за новобранци във Форт Бенинг беше толкова отвратителен, колкото си го представях. Всичко бе организирано сякаш нарочно да ти смачка достойнството и да ти промие мозъка, за да се научиш да изпълняваш безпрекословно всяка заповед, без значение колко глупава е тя. За разлика от останалите, аз се приспособих бързо. Реших да избера пехотата. През следващите месеци минахме обща подготовка и симулирахме различни военни ситуации в Луизиана и добрия стар Форт Браг. Основно учехме как да убиваме хора и да разрушаваме създаденото от тях. Не след дълго моят взвод, като част от Първа пехотна дивизия, бе изпратен в Германия. Не знаех грам немски, но това се оказа без значение, защото тези, с които общувах, знаеха английски. Отначало беше лесно. Военният живот е подреден и няма какво толкова да му мисли човек. После прекарах седем отвратителни месеца на Балканите — първо в Македония, през 1999, после в Косово, където останах до пролетта на 2000 година. Войнишката служба не е много добре платена, но предвид, че не даваш пари за наем, нито за храна и няма къде да харчиш, успях да сложа нещичко в банката.