Сатанински строфи
- Автор: Рушди Ахмед Салман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанински строфи». Краткое содержание книги:
Основната тема на романа — това са емигрантите и емиграцията, невъзможността за асимилация и интеграция в новата култура, неизбежността на възвръщането към корените.
Повествованието в романа се разгръща в две паралелни сюжетни линии: в съвременен Лондон и в древна Арабия във времената на Пророка Мохамед. Съвременната линия започва с терористичен атентат в самолет, от който изпадат и се подлагат на фантастична метаморфоза двама индийци мюсюлмани — Джебраил Фаришта (Gibreel Farishta) и Саладин Чамча (Saladin Chamcha).
Актьорът Чамча, индийски емигрант, работи в Британия при озвучаване на филми, женен е за англичанка, няма деца. След като чудодейно се спасява при терористичния акт, той постепенно се превъплъщава в сатир, а после в дявол. Заради това преображение бива преследвана от полицията, той се крие в лондонски хотел, но също така провокира в средите на младите лондончани мода на диаболизъм. Накрая отново се превръща в човек.
Плейбоят Фаришта, който в Индия е знаменит актьор от Боливуд със специализация в роли на индуистки богове, преследван от призрака на извършилия самоубийство негова любовница, става въплъщение на архангел Гавриил (в ислямската традиция — Джебраил). В Лондон той изживява бурен роман с алпинистката Алисия, в качеството си на архангел той извършва пътувания във времето и пространството. По време на своите пътешествия до Мека (наричана в романа Джахилия) той среща пророка Мохамед (наричан Посланик и Махунд) в момента на самото начало на развитие на исляма. Вероятно именно тази част на романа е предизвикала гнева на иранския лидер аятоллах Хомейни: в един от епизодите Махунд под натиска на лидерите на Джахилия се съгласява да признае,че няколко езически богини притежават особен статут в в очите на Аллах; а в друг епизод бившият последовател на Махунд, поетът Баал, се крие в бордей, в който проститутките се представят пред него с имената на жените на Посланика. Макар че м друг сюжетен момент Джебраил се среща с религиозен лидер фанатик, живеещ в изгнание, в когото лесно може да се узнае самият Хомейни като прототип.
Романът завършва с това, че Фаришта, чиито пътешествия могат да се разглеждат и като епизоди на изостряща се шизофрения, в пристъп на ревност убива Алисия. Чамча след сдобряването с баща си се връща да живее в Индия.
Наима Наджмудин умря. Един автобус я удари и толкова, Джебраил не беше наоколо да отговори на молитвите й за живот. Нито бащата, нито синът говореха някога за скръб. Безмълвно, сякаш това беше обичайно и очаквано, те погребаха своята тъга под допълнителна работа, включвайки се в мълчаливо съревнование кой може да носи най-много дабас на главата, кой може да спечели повече нови договори за месец, кой може да тича по-бързо, сякаш по-големите усилия щяха да посочат по-голямата обич. Когато вечер виждаше баща си, чиито възлести вени изскачаха на врата и слепоочията му, Исмаил Наджмудин разбираше колко много му беше обиден по-възрастният мъж и колко важно беше за бащата да победи сина и чрез това да си възвърне узурпираното първенство в чувствата на мъртвата съпруга. Щом разбра това, младежът се отпусна, но бащиният устрем си остана ожесточен и много скоро той получи повишение, вече не бе прост бързоходец, а един от организиращите мукадами30. Когато Джебраил беше на деветнадесет, баща му стана член на гилдията на разносвачите на обеди, Бомбайската асоциация на разносвачите на тифини; когато Джебраил беше на двадесет, баща му беше мъртъв, спрян в пътя си от удар, който почти го разкъса на парчета.
— Той просто сам се съсипа — каза генералният секретар на гилдията, самият Бабасахеб Мхатре. — Бедното копеле просто изгуби сили.
Но сиракът знаеше истината. Знаеше, че баща му най-накрая беше тичал достатъчно усърдно и достатъчно дълго, за да изтрие границите между световете, той направо беше изскочил от своята кожа право в прегръдките на жена си, на която беше доказал веднъж завинаги превъзходството на любовта си. Някои преселници са щастливи, като заминат.
Бабасахеб Мхатре седеше в син офис зад зелена врата над лабиринта на базара, една вдъхваща страх фигура, дебел като Буда, една от големите движещи сили на метрополиса, притежаващ окултната дарба да остава абсолютно неподвижен, никога не напускаше стаята си и въпреки това беше на всички важни места и се срещаше с всеки, който имаше значение в Бомбай. В деня, след като бащата на младия Исмаил прекоси границата, за да види Наима, Бабасахеб покани младежа при себе си.
— Е? Разстроен или що? Отговор със сведени очи:
— Джи, благодаря бабаджи, добре съм.
— Затваряй си устата — каза Бабасахеб Мхатре. — От днес ще живееш при мен.
— Но-но, бабаджи…
— При мен няма но-та. Вече осведомих благоверната си. Казах.
— Моля за извинение, бабаджи, но как какво защо?
— Аз казах.
На Джебраил Фаришта никога не бе казано защо Бабасахеб реши да го съжали и да го изскубне от безбъдещността на улиците, но след известно време той започна да добива представа. Мисис Мхатре беше тънка жена, подобна на молив до гумения Бабасахеб, но беше толкова изпълнена с майчина любов, че трябваше да бъде дебела като картоф. Когато баба се връщаше вкъщи, тя със собствените си ръце му пъхаше сладки в устата и през нощта новодошлият в домакинството можеше да чува великия генерален секретар на БАРТ да протестира: остави ме на мира, жено, мога и сам да се съблека. На закуска го хранеше с лъжичка с големи порции малц и преди да тръгне на работа, му сресваше косата. Те бяха бездетна двойка и младият Наджмудин разбра, че Бабасахеб искаше той да сподели бремето му. Много странно, но бегум — жена му, не се отнасяше към младия мъж като към дете.
— Нали виждаш, че е пораснал — каза тя на мъжа си, когато бедният Мхатре помоли:
— Дай на момчето дяволската лъжица малц.
— Да, пораснало момче — ние трябва да направим мъж от него, мъжо, никакво глезене за него.
— По дяволите — избухна Бабасахеб, — тогава защо ме глезиш?
Мисис Мхатре избухна в сълзи.
— Но ти си всичко за мен — плачеше тя, — ти си моят баща, моят любовник, също и моето дете. Ти си моят господар и моето кърмаче. Ако не ти угодя, за мен няма живот.
Приемайки поражението, Бабасахеб Мхатре преглътна супената лъжица малц.
Той беше мил човек, като прикриваше това с обиди и шум. За да утеши осиротелия младеж, му обясняваше в синия си офис философията на прераждането, убеждавайки го, че родителите му вече са подготвени някъде за ново влизане, освен ако, разбира се, техният живот да е бил толкова свят, че да са добили абсолютната милост. Така Мхатре беше онзи, който запали Фаришта по делото с прераждането и не само с него. Бабасахеб беше екстрасенс аматьор, един потропвач с краката на масата и викач на духове в чаши.
30
Водачи.