Прашинка в Божието око

Пътуваха към една от първобитните колонии и трябваше да се отбият на Ново Чикаго, за да се прехвърлят на друг кораб, когато избухна бунтът. В този ден Дороти не бе в града и изобщо не я откриха. Гвардейците от Комитета за обществена сигурност измъкнаха Сали от хотелската й стая, взеха всичките й ценности и я хвърлиха в затвора.

На първо време в лагера цареше ред. Имперските благородници, държавните чиновници и бившите имперски войници правеха мястото по-безопасно, отколкото улиците на Ново Чикаго. Но аристократите и служителите ден след ден бяха отвеждани, за да не ги видят никога повече, и на тяхно място водеха обикновени престъпници. Адам и Ани някак успяха да я намерят, другите обитатели на палатката й също бяха граждани на Империята. Така тя оцеля дни, седмици и накрая месеци под вечната нощ на Лангстъновото поле.

Отначало го възприемаше като приключение — страшно, неприятно, но нищо повече. После намалиха дажбите им и пленниците започнаха да гладуват. Към края бяха изчезнали и последните следи от ред. Не се спазваха никакви хигиенни правила. Посинели трупове дни наред лежаха на купчини край портала в очакване някой да ги откара.

И приключението се превърна в безкраен кошмар. Закачиха името й на портала — Комитетът за обществена сигурност я издирваше. Другите пленници се заклеха, че Сали Фаулър е мъртва, и тъй като пазачите рядко влизаха в лагера, не я сполетя участта на други представители на управляващите фамилии.

С влошаването на условията Сали постоянно намираше нови вътрешни сили. Опитваше се да дава пример на другарите си от палатката, които с готовност я приеха за свой водач. Адам играеше ролята на премиер-министър. Когато тя плачеше, всички се страхуваха. И така, на двайсет и две стандартни години, със сплъстена тъмна коса, с мръсни изпокъсани дрехи и загрубели ръце, Сали дори не можеше да се свре в някой ъгъл и да си поплаче. Просто трябваше да продължава да търпи кошмара.