Връхлита страховит легион

Въпреки че очите й бяха затворени, тя можеше да опише стаята, в която беше, с най-големи подробности. И тъкмо това бе проблемът. Умът й искаше да е активен, а не да се рее бездейно. Тя потисна желанието си да въздъхне.

В най-добрите дни в Храма бе успявала да постигне нещо пределно близко до нищото — или поне след приключване на ритуала нямаше спомен за някаква мисъл и се чувстваше напълно отпусната. Но въпреки това не беше убедена, че липсата на спомени и пълното отсъствие на мисли са едно и също. Тревогите й бяха обект на забавление за отец-епископ Крийган и дори тази мисъл бе още едно напомняне, че днес е доста далеч от надеждата да постигне реещо се съзнание.

Все още помнеше точното разположение на всеки предмет в стаята. Без да отваря очи, можеше да си припомни всяка подробност, способността й да ги запаметява бе вродено умение, усъвършенствано, откакто бе постъпила в ордена Щит на слабите. Клетвата, която даде, изискваше от нея да пази тези, които не могат да се пазят сами. Често нямаше достатъчно време, за да се прецени справедливостта на молбата за помощ, нито да се определи кой е прав и кой крив в спора, така че се налагаше да разчита на бързо решение за това на чия страна да се намеси. В такива моменти вниманието към детайла й помагаше, ако не друго, то да не влоши още повече създаденото положение, дори ако не успее да го подобри.

Миризмата на овехтелите с годините дървени стени и под и едва доловимият аромат на лак, използван от време на време, за да ги освежи, й действаха хипнотизиращо, събуждаха спомени за посещения в един или друг храм. Чуваше тихото свистене на пара от водата, изсипвана от младите клисари върху нагорещените камъни, и долавяше безшумните им движения из помещението. Те внасяха огромни тежки пълни с вода котли, опитваха се да ги поставят без звук на пода, а сетне ги обръщаха върху камъните, за да изпълнят помещението с пара. Спомняше си дните, когато и тя бе клисарка и трябваше да носи вода в подобни помещения и да внимава да не обезпокои монасите, свещениците, а понякога и някой рицар като нея. Това бе първата й стъпка на пътя към служба на Богинята. Поне десетина мъже и жени седяха мълчаливо в тези помещения, сгънали дрехите си прилежно на пейките отзад, а от нея се изискваше да осигурява спокойствие в стаята. По онова време не можеше да повярва, че съществува по-тежка задача от тази, но сега знаеше, че задачата на клисарите е доста лесна и че пред истинското предизвикателство са изправени тези, които се опитват да постигнат реещо се съзнание.