Игрален дом [bg]

V

Въпреки първоначалния скептицизъм, точността, с която прорицателката описа връзката й с мъртвия, я заведе до онзи ъгъл… без много надежди, разбира се; и не защото се съмняваше в изключителното й ясновидство, а защото беше сигурна, че няма да й позволят да влезе на място, запазено само за туристи и дипломати.

Докато се приближаваше, преговори различни оправдания, опита се да си представи кое ще бъде най-правдоподобното и накрая реши да каже първото, което й хрумне, макар да си мислеше, че всичко ще бъде напразно. Сигурно щяха да я изхвърлят оттам с ритници. Пое си дълбоко дъх и се приближи към портиера. Точно тогава се убеди в истинността на предсказанията на оракула. Човешкият автомат дори не забеляза присъствието й. Тъкмо напротив, направи нещо необичайно: отвори вратата и се отдръпна, за да й позволи да мине.

Беше предвидила всичко, освен това. Вмъкна се в ледената атмосфера и имаше чувството, че върви боса. Вратата се затвори зад гърба й, за няколко тя секунди остана неподвижна, докато зениците й се приспособиха към мрака. Това й позволи да се приближи към бара, разположен от едната страна на входа. Там се настани в един ъгъл, разтърсена от двойното чудо, защото — за капак — беше туристически сезон и локалът трябваше да е пълен с чужденци. Въпреки това в тъмнината се движеха само няколко сенки. Поръча един „Мохито“, като все още не вярваше на възприятията си, но направи усилие да се държи на висотата на обстоятелствата, тоест сякаш не се случваше нищо необичайно.

Когато изпи питието си, се зае да извади ментата от чашата. Сдъвка листенцата едно по едно, докато не остана само едно тъмно стъбълце, плуващо сред кубчетата лед. Погледна часовника си. Наближаваше десет вечерта. Поръча си още един „Мохито“. Непрекъснато се обръщаше, за да огледа силуетите, които влизаха или излизаха, но не различи нито един обещаващ мъж. След половин час реши да си върви. Понечи да подаде банкнотата, като се боеше, че ще я накажат, щом разберат, че няма долари, когато една ръка похлупи нейната.

— Аз ще платя.

Полумракът беше гъст, въпреки светлината, която хвърляха няколко фенера, които трябваше да минат за хавайски, меланезийски или родом от някой друг измамно първичен рай. Ръката, която все още лежеше върху нейната, беше мека на допир, но не успя да види добре собственика й.

— Ери — представи се мъжът.

— Гая — отвърна тя, протягайки ръка.

— Майката Земя.

— Моля?

— Казваш се като гръцката богиня.

— А, да — въздъхна тя и се опита да се усмихне. — Родителите ми искаха на всяка цена да бъда специална, но името невинаги помага.

— Каня те на вечеря.