Уитни моя любов
- Автор: Макнот Джудит
- Серия: westmoreland #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Уитни моя любов». Краткое содержание книги:
Но там я очаква горчиво разочарование — баща й е разорен и урежда брака й с херцог Клейтън Клеймор. Уитни е разгневена от „сделката“ и не може да се примири да бъде продадена като робиня. Тя дори не подозира, че херцогът е тайнственият мъж, с когото се е запознала на един маскен бал в Париж, и към когото е изпитала странно привличане. Започва да крои планове за бягство с Пол, но е потресена, когато разбира, че нейният кумир се интересува само от зестрата й. Неочаквано Уитни открива, че изпитва непреодолима страст към човека, когото смята за натрапник в живота си… ала все още мечтае за съвършената любов.
Източник: http://pe-bg.com/?cid=3&pid=2482
3.
Франция, 1816–1820
Разположен зад масивните железни порти, парижкият на Гилбъртови впечатляваше със своята импозантност. Слънчевата светлина струеше през високите извити прозорци на просторните стаи, картините, окачени навсякъде из това жилище — от приемните до спалните на втория етаж — му придаваха неповторима елегантност.
— А това тук са твоите стаи, скъпа — каза Ан и отвори вратата на един апартамент, обзаведен в небесносиньо.
Уитни се спря на прага, затаила дъх. Леглото беше покрито с бял сатен, изпъстрен с бледолилаво, розово и синьо. В крехките порцеланови вази бяха подредени красиви букети от розови и лилави цветя.
— Лельо Ан, бих се чувствала много по-добре, ако ми намериш някоя друга стая, където всичко изглежда по-малко… чупливо — мрачно произнесе тя накрая и побърза да обясни: — Когото и да попиташ, ще потвърди, че е достатъчно само да мина покрай нещо крехко и то полита с трясък към пода.
Ан мълчаливо направи знак на носача, който се превиваше под тежестта на багажа на Уитни:
— Оставете го тук — посочи тя към прекрасната стая.
— Само не казвай, че не съм те предупредила — въздъхна Уитни, развърза панделките на бонето си и внимателно се настани върху близкото канапе. По всичко личеше, че Париж ще й се стори като истински рай.
Три дни по-късно, точно в единадесет и половина Уитни беше обсадена от личната шивачка на Ан, както и от три усмихнати модистки, които не спираха да говорят за най-новите модни тенденции, като междувременно взимаха мерките на девойката.
Половин час по-късно установи, че обикаля напред-назад из стаята, крепейки внимателно тежка книга върху главата си под критичния поглед на някаква пълна жена, на която Ан беше възложила огромната отговорност да научи племенницата й на нещо, наречено „салонни маниери“.
— Аз съм невероятно непохватна и скована, мадам Фросар — обясни Уитни с пламнали от срам страни, когато книгата за пореден път тупна на пода.
— Нищо подобно, госпожице Стоун! — енергично възрази среброкосата дама. — Притежавате вродена грация и отлична стойка. Само трябва да помните, че когато се движите, вие всъщност не участвате в някое надбягване, да речем.
Учителят по танци пристигна в мига, в който мадам Фросар напусна къщата, и след като накара Уитни да се върти до припадък в стъпките на валса, доволно отсече:
— Случаят не е безнадежден! Единственото, от което има нужда, е повече практика.
Учителят по френски, който се появи по време на следобедния чай, възкликна възхитено:
— Тя няма какво повече да научи от френския, лейди Гилбърт.
Последваха няколко месеца на упорит труд. Мадам Фросар отделяше по два часа пет пъти седмично, за да въвежда Уитни в тънкостите на салонните маниери, и ученичката й просто попиваше показаното. Гореше от желание да усвои всеки детайл, колкото и маловажен на пръв поглед да беше, щом като би могъл да й помогне да спечели благоразположението на Пол след време.
— Всъщност какво точно научаваш от мадам Фросар? — позаинтересува се чичо й една вечер.
Погледът на Уитни дяволито светна:
— Тя ме учи да ходя, вместо да галопирам. — Изчака секунда, сигурна, че чичо й ще определи това като пълна загуба на време, но той одобрително се засмя. Уитни отвърна на усмивката му и изведнъж се почувства неизказано щастлива.
— Знаеш ли какво? Доскоро смятах, че единственото необходимо условие да ходи човек е наличието на два крака! — прихна тя.
От тази вечер размяната на шеги стана любимо занимание на всички около масата.
Веднъж Уитни се настани на стола си, извади ветрилото си и започна да си вее, закачливо поглеждайки към лорд Едуард.
— Да не би да ти е горещо, скъпа? — подхвърли чичо й, готов за поредната шега.
— Всъщност ветрилото не е за да се разхлажда човек с него — с поучителен тон изрече момичето и затрепка кокетно с мигли. Ан не можа да се сдържи и се засмя. Уитни продължи: — Ветрилото е създадено да подпомага флирта, както и да има с какво да си играят дамите, когато не знаят къде да си дянат ръцете. О, да не забравя — също и да удрят през ръцете онези джентълмени, които са си позволили да отидат твърде далеч.
Усмивката мигом изчезна от лицето на лорд Едуард.
— Кой джентълмен е посмял да си позволи волности с теб? — попита напрегнато.
— Ами никой. Аз всъщност все още не познавам никакви господа тук — отвърна тя.
Ан развеселено премести поглед от единия към другия. И тя, и съпругът й бяха обикнали племенницата си като собствена дъщеря.