Легендата за Линкълн [bg]

За съжаление, баща й не беше прав. Касиопея го беше осъзнала малко след като той почина. За дъщеря, която обожаваше баща си, беше трудно да приеме факта на смъртта му. Нямаше никакъв божествен план. Нямаше вечно спасение. Нямаше Небесен отец. Всичко беше измислица, съчинена от хора, които бяха искали да си направят собствена религия, така че другите да им се подчиняват. Това я отвращаваше.

Мормонската доктрина учеше, че нито единият пол, нито другият следва да се противят, ако само единият получава привилегии и отговорности. Това сякаш беше особено вярно по отношение на жените. За всяка жена се предполагаше, че се ражда с определена божествена цел. На първо място беше ролята й на майка. Работата в дома се смяташе за най-висше духовно призвание. Касиопея предполагаше, че този постулат е предназначен да прикрива факта, че жените никога не можеха да станат свещеници или да заемат друг важен пост в Църквата или обществото. Тези роли бяха предназначени единствено за мъжете. Но защо? Нямаше никакъв смисъл. Тя беше на двайсет и шест години, когато си даде сметка за всичко това. Майка й току-що беше починала. Нейната религия беше създадена от мъже и те винаги щяха да доминират в нея. Това ли беше божественият план? Едва ли. Касиопея не смяташе да посвещава живота си на отглеждането на деца и подчинението на съпруг. И не защото тези неща бяха лоши сами по себе си. Просто не бяха за нея.

В нея продължаваше да гори стара мечта. Тя си спомни за един концерт в Барселона. Хосепе беше избрал мястото: „Ел Театре мес Петит дел Мон“. Някогашният дом на един прочут творец беше превърнат в най-малкия театър на света: в романтичната градина от XIX в., осветена от свещи, се изпълняваха произведения на Шопен, Бетовен и Моцарт.

Беше прекрасно. След това вечеряха сами и разговаряха за Църквата, както обичаше Хосепе. Тя си спомни как тази тема й беше ставала все по-противна. Но му беше угаждала, защото тогава все още смяташе, че това е неин дълг.