Легендата за Линкълн [bg]

— Защо не седнете? — предложи им президентът. — Искам да чуя повече за това, което има да ни каже госпожица Бишъп.

Стефани беше малко смутена, че Люк беше намесил външен човек. Но отдавна се беше научила да подбира в кои битки да участва, когато оспорва решенията на своите агенти. Все пак те бяха хората, които рискуваха живота си. Всички бяха добре обучени и интелигентни професионалисти. Люк очевидно беше претеглил възможностите и беше взел решение.

Президентът внимателно остави стъкления съд на една маса.

— В началото на деветнайсети век запечатването с вакуум е било непознато — започна Кейти. — Технологиите за консервиране тепърва прохождали. Било трудно да се съхрани нещо като хартия. Първите консерви всъщност били от стъкло — ламарината започнала да се използва по-късно. За да съхранят нещо важно, понякога го запечатвали в стъкло.

Стъкленият съд на масата очевидно съхраняваше нещо като малка книга.

— Мадисън е бил близък приятел с Томас Джеферсън. Имението Монтичело е било само на петдесет километра от неговото. По онова време това е означавало, че са близки съседи. Джеферсън е знаел всичко за запечатването в стъкло. Може би е споделил тази техника с добрия си приятел Джеймс Мадисън.

Президентът седеше мълчаливо. Както и Люк. Което беше необичайно и за двамата. Откакто се бяха срещнали, не бяха разменили и една добра дума. Като магнити с противоположни заряди.

Люк беше твърдо решен да остави чичо си да направи първата крачка. Дани открай време беше студен човек. Интересно колко различни бяха двамата братя. Люк знаеше всичко за трагичното минало на чичо си и донякъде му съчувстваше — с ударение на „донякъде“. В семейството на Люк всички си бяха по-близки. Той се разбираше и с тримата си братя — в истинския смисъл на тази дума. И тримата бяха женени, с деца. Само той беше останал волният ерген.

Чичо му се обърна към него.

— Добра работа.

Правилно ли беше чул? Комплимент? От великия Дани Даниълс? Очите им се срещнаха за пръв път.

— Не ти е приятно да го кажеш, нали?

— Люк… — започна Стефани.

Но президентът вдигна ръка.

— Няма проблеми. Ние сме роднини. А и сигурно си го заслужавам.

Люк остана шокиран от това самопризнание.

— Вие сте роднини? — попита Кейти.

Президентът се обърна към нея.

— Той е мой племенник. Вероятно никога няма да си го признае доброволно, но наистина е такъв.

— Пълен си с изненади — обърна се Кейти към него.

Люк нямаше никакво желание да разрешава семейните раздори. Всъщност изобщо не му пукаше за чичо му. Но трябваше да внимава заради майка си, която винаги го беше харесвала.