Кодът на Атлантида [bg]

— Не бива да забравяме, че целият Атлантически океан чака наблизо, готов да си върне пещерите обратно.

— Зная.

Помежду им се проточи мълчанието. От напрегнатия поглед на папата Себастиан разбра, че мислите му са също толкова тревожни, колкото и неговите собствени.

— Макар и да извадихме късмет, този път изгубихме двама души, ваше светейшество — каза Себастиан.

Папата въздъхна и поклати глава.

— И се питаш дали това, което правим, си заслужава живота им.

Себастиан не каза нищо. Нямаше сили да облече страховете си в думи.

— Когато те поставих начело на разкопките, ти казах, че това е може би най-важното дело, с което някой в наши дни би могъл да се заеме.

— Гробовете ли имате предвид?

— Не само. А огърлицата, която намери.

— Това ли?

Себастиан протегна ръка от расото си, разтвори пръсти и показа накита. Блестящата фигурка, протегнала едната си ръка напред и държаща Свещения текст в другата, се завъртя на разсеяната светлина.

— Господи, помилуй — прошепна папата и протегна треперещи пръсти към накита.

— След всичко, което човечеството е направило, за да отхвърли божиите дарове, не зная как той би могъл да има милост към нас.

Папата нежно пое накита.

— Мислите ли, че все още съществува някъде долу? — Себастиан дори не можеше да спомене името на глас. — Морето е унищожило толкова много…

— Всичко, създадено от бог, е вечно. — Сякаш разкъсван от твърде силна емоция, за да се изрази с думи, папата стисна накита с такава сила, че кокалчетата на пръстите му побеляха. — Когато достигнеш края на пътуването си, приятелю мой, ще намериш Едемската градина. Но ще откриеш и най-голямата опасност, която Бог е създал за света.