Кодът на Атлантида [bg]
- Автор: Броко Чарльз
- Серия: Томас Лурдс #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545859991
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кодът на Атлантида [bg]». Краткое содержание книги:
Следващите кадри показаха отец Себастиан, докато разговаря с различни екипи в базата. По пътя Лурдс беше чел, че медиите не били допускани по-навътре и дори движението им в базата било ограничено.
— По непотвърдена информация групата е изучавала погребална зала, пълна с мъртъвци.
— Следва страшна музика — обади се Гари.
Лурдс хвърли поглед към оператора и видя, че е прибрал играта и е насочил цялото си внимание към телевизора.
— Решил си да напуснеш кибер световете? — попита Лурдс.
Гари се ухили.
— Ако зависеше от мен, приятел, още щях да съм там. Проклетите батерии се скапаха. Трябва да ги презаредя.
Той се огледа за контакт, а Лурдс отново се обърна към екрана.
— Макар че тези съобщения не се потвърждават официално, според анонимен източник от екипа в пещерата са били открити тела. Освен това разполагаме с картина на така наречените гробове, изсечени в една стена.
Картината беше прекалено тъмна и на петна, но наистина приличаше на древна гробна камера с наредени един върху друг гробове. Образът беше твърде размазан и Лурдс не успя да забележи някакви рисунки или надписи.
На екрана отново се появи лицето на водещата.
— Доколкото знаем, двама души не са могли да бъдат спасени по време на инцидента и са се удавили.
На екрана зад водещата се появиха снимки на двама мъже, единият млад, другият — на средна възраст. Никой от тях не беше отец Себастиан.
— Отец Себастиан заяви, че новооткритата пещера е била почти изцяло наводнена — каза водещата. — Злополуката наруши графика на експедицията, но според отец Себастиан работата ще продължи. Ватикана финансира разкопките, но не излезе с коментар по случая.
— На тия типове яката им стиска, приятел — каза Гари. — За нищо на света не бих се напъхал под земята, когато морето само дебне да се стовари отгоре ми.
— Дори и за да видиш нова култура? — попита Лурдс.
— Нито за любов, нито за пари. — Гари поклати глава. — Честно да си кажа, не би трябвало и да се мотам покрай теб, Лесли и Наташа Терминатора.
Лурдс се намръщи.
— Не ми се вярва да й хареса, ако те чуе да я наричаш така.
— Сигурно. Затова не се навъртам около нея. — Гари му хвърли една крива усмивка и стана да включи играта в близкия контакт.
Лурдс хвърли последен поглед към Лесли; изпитваше тревога, но знаеше, че не може да промени начина, по който се развиваха нещата помежду им. Реши да остави тези проблеми за момент, в който ще може да се справи по-добре с тях, и насочи вниманието си към документите на йоруба, които беше копирал в Института „Макс Планк“.
Обърна особено внимание на легендата за петте инструмента — цимбала, барабана, лютнята, звънеца и флейтата. Ако беше превел всичко правилно, може би беше попаднал на нещо.
Кабинетът на папа Инокентий XIV
Ватикана
06.09.2009
Отец Себастиан стоеше на балкона в личния кабинет на папата и се взираше към Ватикана. Беше прекарал месеци наред в Кадис, рядко му се бе случвало да излиза от базовия лагер и малкото селище, което се бе появило наблизо, и сега градът предизвикваше у него клаустрофобия.
Но това чувство далеч не можеше да се сравнява с онова, което беше изпитал в погребалната зала, когато пещерата започна да се наводнява. Ако не бяха швейцарските гвардейци, със сигурност щеше да умре.
Не. Не само гвардейците. Ако бог не те бе спасил от бедата, щеше да умреш. Никога не забравяй в чии ръце си.
— Емил — поздрави го развълнуван и весел глас.
Себастиан се обърна и видя папата да приближава към него.
— Ваше светейшество — каза Себастиан, докато се отпускаше на колене и свеждаше глава.
Папа Инокентий XIV помогна на стария си приятел да стане и двамата се прегърнаха.
Себастиан така и не можеше да се справи с факта, че скъпият му приятел е станал папа. Дори на шега не бяха споменавали подобно нещо, докато работеха заедно в библиотеките на Църквата.
Когато беше не папа, а прост енорийски свещеник, приятелят му бе очарован от разказите на Себастиан за пътуванията с баща му. Дори беше прочел всичките му дневници от онова време.
— Радвам се, че си добре — каза папата. — Когато чух за срутването и се уплаших, че сме те загубили, се молех за оцеляването ти. Чувствах се виновен, че те изпратих, там.