Дарове на любовта
- Автор: Стоун Катрин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Яна Макасчиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дарове на любовта». Краткое содержание книги:
Сега изглеждаше значително по-добре. С огромни усилия и кураж се бе опитала да остави зад себе си черупката на своето минало, но ето че той отново заплашваше да й навлече тъга и мъчителна жалост.
— Тук за пръв път потупвам по носа кон. Бях само на три годинки и мисля, че и двамата малко се притесняваха да не би конят да изцвили и да ме стресне — каза тя, а нежните й пръсти докоснаха лика на Лоурънс. — Беше излишно да се притесняват. Баща ми имаше безпогрешен усет за животните — диви и питомни. Беше нежен с тях и те му вярваха.
— Изглежда си го обичала много.
— О, да — отговори тя с нежност. — Колкото по-възрастна ставам, толкова повече разбирам какъв забележителен човек е бил той. Оженил се е за майка ми само на седемнадесет години, а когато съм се родила аз, е бил на осемнадесет, но и към двете се отнасяше с невероятно чувство за отговорност. Работеше на няколко места и същевременно учеше, а дори не си спомням някога да е липсвал от къщи. Помня само минутите с него и неговата любов. Винаги имаше време за мен и ме караше да се чувствам най-важното нещо в неговия живот.
— Не грешиш в преценката си — вметна Джейсън.
— Ами така поне ме караше да се чувствам — усмихна се разтреперано Холи.
— Трябва да ти кажа нещо, Холи. Нещо, което не знаеш.
Ненадейната сериозност в неговия глас я накара да се намръщи. И тя като Лоурънс, желаеше да остане още малко насаме с прекрасните си спомени. Джейсън изчака внимателно, докато тя направи сама прехода от миналото към настоящето.
— Разказът ти събуди в мене далечни и вече поизбледнели спомени. Сам не знаех защо, но те ме обезпокоиха и затова помолих един човек да провери някои неща. Баща ти не е умрял във Виетнам, Холи. Дерек се е опитал да го застреля, но неуспешно. Открили са го виетнамците. Успял е да избяга осем месеца след твоето изчезване.
— Не… — прошепна тя. Отказваше да приеме истината, че баща й е оцелял, но с изчезването си от света тя неразумно се е скрила и от него. — Опитвал се е да ме намери, нали? Но не е могъл.
— Никога не е спирал да те търси, Холи. Никога не е преставал да вярва, че един ден ще те открие.
Връхлетяха я отчайващи мисли, които спираха дъха и просмукваха сърцето й с тъга. Вече чувстваше дъха на смъртта под напора на неописуемата мъка, когато ненадейно на повърхността на обърканото й съзнание като спасителна сламка изплуваха последните думи на Джейсън: „Никога не е спирал да те търси“.
— Той е жив — прошепна тя. — Къде е сега, Джейсън? Знаеш ли?
— Намира се само на няколко мили оттук.
— И той е човекът, с когото си се срещал тази сутрин?
— Да.
— Значи знае — пророни тя и рязко се изправи. — И сигурно ме чака.
Той също стана.
— Не знае нито че си тук, нито че те познавам.
— Не си му казал?
— Не. Исках да се уверя, че наистина желаеш да го видиш.
— Но защо да не желая?
— Сега вече няма значение. Мисля да те закарам там веднага.
По време на краткото пътуване Джейсън й разказа каквото знаеше за Лоурънс, за Керълайн и че двамата явно държаха много един на друг. Съзнаваше ясно и въпросите, които не бе посмял да зададе.
Защо не бе споменал причината за пътуването до Сиатъл? Защо не бе казал на Лоурънс, че неговата изчезнала дъщеря се намира само на няколко мили от него? Какво щеше да стане, ако тя нямаше спомени за баща си? Най-силно я притесняваше как щеше да реагира той в случай, че в паметта й за него имаше поне мъничко петънце.
Джейсън разбра тези обезпокоителни, макар мълчаливи въпроси, на които колкото повече се опитваше да си отговори сама, толкова повече се отдалечаваше от него и ставаше все по-несигурна и притеснена. И колкото повече приближаваха към Исакуа, толкова повече мислите й пътуваха към бащата, когото копнееше да види.
Пристигнаха пред къщата.
— Благодаря ти, Джейсън — прошепна тя и вдигна към него просълзените си очи. — Благодаря ти, че го намери.
Дълбоко в Керълайн нещо я подтикваше да се надява на по-различен край след посещението на Джейсън Коол. Все пак, когато видя колата му да спира отново пред къщата, тя се стресна от изненада. Последва и втора изненада, от която сърцето й щеше да изскочи — Джейсън отвори вратата и помогна на млада жена с нежни златисти къдрици да слезе от колата. По лицето й се стичаха сълзи.
Отвори портата, но успя само да прошепне с треперещ глас:
— Холи…
— Керълайн? — запита дружелюбно жената, срещнала светналите от неподправена радост очи.
Постепенно Керълайн възвърна самообладанието си и стройния поток от мисли.
— Да, това е моето име. Много обичам баща ти и бих дала живота си за момент като този. — Усмихвайки се през сълзи, тя ги въведе във всекидневната, отвори вратата към поляната и посочи към сградата в другия край на изпъстрената с диви цветя поляна. — Той е там, Холи, в конюшнята. Защо не отидеш при него?