Дракони на зимната нощ
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Серия: Dragonlance: Chronicles #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Мутафова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дракони на зимната нощ». Краткое содержание книги:
На късната есен сред сивия здрач, на трите луни под сребристия плач притихна светът, потъмня светлината.. Героите бяха на брой деветима. За тяхната доблест легенди ще има…
Една трудна битка със силите на злото е спечелена. Но драконите в Крин все още не са победени. Нещо повече, сега вече те знаят откъде идва истинската опасност за тях.
Кралицата на Мрака е решена на всяка цена да се справи с онези, които заплашват могъществото й…
— Аз съм… — Магьосникът млъкна и премигна.
— Физбан — продължи вместо него кендерът и въздъхна. Внезапно се изправи и протегна любезно ръчицата си. — А аз съм Таселхоф Бърфут. — След което понечи да седне, но се сети за нещо и отново скокна. — О, Честита Коледа и на вас, сър рицарю.
— Да, да — Гюнтар се ръкува с него, но мисълта му бе заета с друго. — Какво знаете за драконовото кълбо?
— А, да, кълбото — отнесеното изражение изчезна от лицето на Физбан и той се втренчи изпитателно в лорда. — Къде е то? От доста време го търсим.
— Боя се, че не мога да ви кажа — отвърна хладно Гюнтар. — Всъщност не знам за какво говорите и дали това нещо изобщо е тук…
— О, било е тук — прекъсна го Физбан — Донесъл го е един Рицар от Ордена на Розата, някой си Дерек Краунгард, а с него е бил и Стърм Брайтблейд.
— Те са ми приятели — обясни Таселхоф, като видя провисналото чене на лорда. — Всъщност аз им помогнах да вземат кълбото — добави скромно кендерът. — Отнехме го от един зъл магьосник, който живееше в един леден дворец. Това е най-чудесната история… — Той се наведе заговорнически към лорда. — Искате ли да ви я разкажа?
— Не — отвърна Гюнтар и ги изгледа смаяно. — Ако вярвам на всякакви измишльотини… чакай, Стърм спомена нещо за някакъв кендер. Кои още бяха с вас?
— Джуджето Флинт, ковачът Терос, Гилтанас и Лорана…
— Точно така! — възкликна рицарят, но след това се ще. — Стърм не спомена никакъв магьосник…
— О, това е, защото съм умрял — поясни Физбан и краката си на масата. Гюнтар се облещи, но преди да успее да каже нещо, в стаята влезе Уилс, изгледа кръвнишки кендера и остави халбите на масата пред господаря си.
— Ето три халби, милорд. И с онази на полицата стават четири. Ще е добре, когато се върна, все още да са четири! — Той излезе и затръшна шумно вратата.
— Ще ги държа под око — обеща много сериозно Тас. — Вашите слуги често ли крадат посудата?
— Аз… не… Умрял ли? — Лордът усещаше, че ситуацията започва да му се изплъзва от контрол.
— Това е дълга история. — Физбан пресуши халбата на един дъх и избърса пяната от устните с върха на мустаците си. — О, превъзходно пиво. Та докъде бях стигнал?
— Ти си умрял — подсказа услужливо Тас.
— А, да. Както казах, това е дълга история. Нямам време да я разказвам. Искам да взема кълбото. Къде е то? Гюнтар се изправи с намерението да повика прислугата и да изхвърли откачения старец и кендера, но тъкмо отвори уста, когато напрегнатият поглед на стареца го погълна.
Соламнийските рицари открай време се бояха от магията. Не бяха участвали в разрушаването на Кулите на Висшата магия — това бе против Мярата, — но посрещнаха радушно прокуждането на магьосниците от Палантас.
— Защо искаш да знаеш? — промълви немощно рицарят и ужасен осъзна, че странната сила на стареца пречупва волята му. Много бавно и неохотно отново седна на стола си.
Очите на Физбан проблеснаха.
— Това не те засяга. Достатъчно е да знаеш, че аз съм дошъл — за него. То бе направено преди много години от могъщи магове! Знам какво представлява и какви са възможностите му.
Гюнтар се бореше със себе си. В крайна сметка, кълбото бе строго охранявано и освен това, ако този старец наистина знаеше нещо, какво толкова щеше да стане, ако му каже? А и съзнаваше, че в случая мнението му няма никакво значение.
Физбан взе халбата с отнесен вид и я надигна към устните си, след което я изгледа жално тъкмо когато Гюнтар му отговаряше.
— Драконовото кълбо е при гномовете.
Магьосникът изтърва халбата и тя се разби с трясък на пода.
— Знаех си, че така ще стане — продума със съжаление Тас, вперил очи в парчетата.
Гномовете живееха в планината Зарежи откакто се помнеха и тъй като това интересуваше само тях, единствено те водеха летоброенето. Но определено живееха тук отпреди първите рицари да пристигнат в Санкрист от новата си родина, Соламния, и преди да построят постовете и крепостите си по западната им граница.
Гномовете хранеха неизменна подозрителност към всички непознати и затова доста се разтревожиха, когато видяха кораба и от него започнаха да слизат високи и горди човешки същества, облечени във военни униформи. Бяха твърдо решени да залазят планинския си рай далеч от очите на пришълците и пристъпиха към незабавни действия. Първоначално решиха да се скрият в подземните си пещери, но тъй като бяха най-развитата в техническо отношение раса в Крин (те бяха изобретили парната машина и пружината), им хрумна друга, по-добра идея — да скрият самата планина! Следващите месеци се превърнаха в истинска инквизиция за изтъкнатите им гении, но накрая задачата беше решена.