Дракони на зимната нощ
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Серия: Dragonlance: Chronicles #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Мутафова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дракони на зимната нощ». Краткое содержание книги:
На късната есен сред сивия здрач, на трите луни под сребристия плач притихна светът, потъмня светлината.. Героите бяха на брой деветима. За тяхната доблест легенди ще има…
Една трудна битка със силите на злото е спечелена. Но драконите в Крин все още не са победени. Нещо повече, сега вече те знаят откъде идва истинската опасност за тях.
Кралицата на Мрака е решена на всяка цена да се справи с онези, които заплашват могъществото й…
Магьосникът постави върху триножника драконовото кълбо.
Кристалната сфера го мамеше, но Райстлин се облегна и търпеливо зачака. Не след дълго кълбото се уголеми, точно както беше очаквал. Или не? Може би самият той се беше смалил? Не знаеше. Единствената разлика се състоеше в това, че бе твърде малък и твърде незначителен, за да се намира в една стая с него.
Магьосникът поклати глава. Не трябваше да се поддава на властта му. В същия миг почувства първите, едва доловими опити на кълбото да го обсеби, които скоро щяха да станат съвсем явни. Гърлото му се сви и той се разкашля. Прокле болните си дробове, пое дълбоко дъх и се насили да диша спокойно и равномерно.
„Трябва да се отпусна — заповяда си мислено. — Не трябва да се страхувам. — Той отправи безмълвен зов към кълбото: — Погледни с каква сила се сдобих! Виж какво направих в Черната гора и в Силванести. Аз съм силен. Не ме е страх.“
Цветовете на кълбото бавно се завъртяха и той притвори очи, за да не го гледа. Когато възвърна самоконтрола си, ги отвори и въздъхна дълбоко. Моментът наближаваше.
Драконовото кълбо беше възстановило напълно първоначалния си размер. Райстлин видя съвсем ясно съсухрените ръце на Лорак, които не можеха да се откъснат от него, и потрепери неволно. „Не! Престани!“ — каза си решително и моментално прогони образа от съзнанието си. Той отново успокои дишането си и прикова необикновените си очи в кълбото. След това протегна тънките си пръсти — много бавно, — поколеба се за последно, обхвана с длани студения кристал и изговори древните думи:
— Аст билак моипаралан/Су аквилар тантангусар.
Откъде знаеше какво да каже? Как накара кълбото да осъзнае присъствието му? Райстлин не знаеше. Думите сами изникнаха някъде вътре в него.
Той ги повтори:
— Аст билак моипаралан/Су аквилар тантангусар! Зеленият цвят се превърна във вихрушка от най-различни цветове, които го замаяха. Кристалът стана толкова студен, че дланите му се вледениха. Райстлин с ужас помисли, че ако ги отдръпне, плътта му ще остане върху кълбото. Той стисна зъби, преодоля болката и за трети път изговори магическите думи.
Цветовете спряха вихреното си движение. В центъра се появи светлина, съставена от всички цветове и от нито един. Той преглътна и опита да потисне спазъма, който се надигаше в гърдите му.
В светлината се появиха две ръце! Магьосникът изпита неистово желание да отдръпне своите, но още преди да помръдне те го хванаха в силна и здрава хватка. Кълбото изчезна! Стаята изчезна!
Райстлин не виждаше нищо — никаква светлина, никакъв мрак.
Нищо! Нищо… освен двете ръце, които стискаха неговите. Той се съсредоточи в тях с ужас.
Човешки? Елфски? Стари? Млади? Не знаеше. Пръстите бяха дълги и тънки, но хватката им бе смъртоносна. Ако го пуснеха, щеше да отплува в нищото, докато мракът милостиво го погълне. Единствено страхът му даваше сила да се държи за тези ръце. Но тогава усети, че те го придърпват по-близо, придърпват го в… в…
Изведнъж Райстлин се пробуди, сякаш някой плисна студена вода в лицето му. „Не! — обърна се той към съзнанието, което контролираше тези ръце. — Няма да дойда!“ — Страхуваше се да се пусне, но много повече се страхуваше да не бъде придърпан там, където не искаше да отива. „Ще запазя самоконтрол“ — заяви на съзнанието и стисна ръцете, като вложи цялата си сила, цялата си воля и магически умения, за да ги придърпа към себе си!
Те застинаха. За един миг двете съзнания се вкопчиха в схватка на живот и смърт. След малко Райстлин почувства как силата изтича от тялото му и ръцете отново взеха надмощие, но този път съвсем малко. Агонизиращият маг призова на помощ всяка капка кръв, съсредоточи се във всеки нерв и всеки мускул, за да им попречи.
Бавно… полека… точно когато мислеше, че сърцето му ще изхвръкне от гърдите и мозъкът му ще се взриви, те отпуснаха мъртвата си хватка. Все още го стискаха здраво, но вече Райстлин контролираше ситуацията.
Екстазът от победата и от магията потече по тялото му, в един момент избухна и го обви топла златиста светлина. Той се разтрепери и почувства как ръцете го обгръщат нежно и му вливат от силата си.
„Какво си ти? — попита без думи. — Добро ли си? Или зло?“ Нито едното, нито другото. Аз съм нищо и всичко. Аз съм същността на драконите, уловена в кълбото преди много време.