Отменена присъда

Сара Ан Глисън щеше да е последният свидетел на обвинението. С нея цялата ни аргументация щеше да достигне емоционалното кресчендо, на което разчитах. По-голямата сестра щеше да представлява своята отдавна изгубена сестричка. Отпуснах се назад на стола си, за да проследя как моята бивша жена, най-добрият прокурор, когото познавах, постига крайната ни цел.

Глисън се закле и зае мястото си на свидетелската скамейка. Тя беше дребна и се наложи съдебният пристав да наклони микрофона към нея. Маги се прокашля и започна:

— Добро утро, госпожо Глисън. Как сте?

— Много добре, благодаря.

— Бихте ли разказали на съдебните заседатели малко за себе си?

— Хм, аз съм на трийсет и седем години. Неомъжена. Живея в Порт Таунсенд, щат Вашингтон, и съм там от около седем години.

— С какво се издържате?

— Занимавам се с художествена изработка на стъкло.

— Каква е връзката ви с Мелиса Ланди?

— Тя е по-малката ми сестра.

— Колко по-малка беше от вас?

— Тринайсет месеца.

Маги показа на мултимедийния екран снимка на двете сестри — две усмихнати момичета пред коледна елха.

— Познавате ли тази снимка?

— Тук сме с Мелиса на последната Коледа. Точно преди да я отвлекат.

— Значи Коледа на хиляда деветстотин осемдесет и пета, така ли?

— Да.

— Забелязвам, че с нея сте почти еднакви на ръст.

— Да, тя всъщност вече не беше малката ми сестричка. Беше ме настигнала.

— Разменяхте ли си дрехите?

— Разменяхме си някои неща, но си имахме и любими дрехи, които всяка от нас не искаше да дава на другата. Понякога се стигаше до схватки.

Тя се усмихна и Маги кимна в знак, че разбира.

— Казахте, че е била отвлечена. Говорите за шестнайсети февруари следващата година, датата на похищението и убийството на сестра ви, нали?

— Да.

— Добре, Сара, знам, че ще ви бъде трудно, но бих искала да разкажете на съдебните заседатели какво сте видели и направили онзи ден.

Глисън кимна, сякаш се подготвяше за онова, което й предстои. Озърнах се към заседателите и видях, че всички очи са вперени в нея. После се обърнах към масата на защитата и срещнах погледа на Джесъп. Не се извърнах. Продължих да го гледам и се опитах да му пратя собственото си послание — че две жени, едната задаваща въпросите, другата отговаряща, ще го унищожат.

Накрая се извърна той.

— Ами беше неделя — започна Сара. — Щяхме да ходим на черква. Цялото семейство. Ние с Мелиса си бяхме облекли роклите и майка ни каза да излезем отпред.

— Защо не в задния двор?

— Вторият ми баща строеше басейн и отзад имаше много кал и голям трап. Майка се страхуваше да не паднем вътре и да не си изцапаме роклите.

— Затова сте излезли в предния двор.

— Да.

— Къде бяха родителите ви в това време, Сара?

— Майка ми още беше горе и се приготвяше, а вторият ми баща беше в дневната. Гледаше спорт.

— Къде се намираше дневната?

— Отзад, до кухнята.

— Добре, Сара, ще ви покажа снимка, обозначена като „веществено доказателство на обвинението номер единайсет“. Това ли е фасадата на къщата на Уиндзор Булевард, в която сте живели?