Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)». Краткое содержание книги:
По-нататък Аврелия научи, че есента той ще се кандидатира за военен трибун; брат му Секст вече бил избран и щял да замине за Галия с армията на Гней Малий Максим.
Когато и последното ястие беше поднесено, чичо Публий натовари племенницата си на носилката и я прати, съпроводена от обещаната охрана, в дома й, като убеди другия гостенин да остане още малко.
— Ще му ударим по една-две чашки неразредено вино — подкани го той. — Толкова съм се налял с вода, че сега ще ми се наложи да изпикая цяла кофа.
— Май и аз ще сторя същото — засмя се гостът.
— И така, какво мислиш за племенницата ми? — попита Рутилий Руф, след като на двамата беше сервирано прекрасно тосканско вино.
— Все едно да ме питаш дали ми харесва животът? Според теб за жена като нея може ли да съществуват две мнения?
— Значи си я харесал?
— Дали съм я харесал? Разбира се! Но освен това и се влюбих в нея — призна си младият Цезар.
— Искаш ли да се ожениш за нея?
— И още как! Но доколкото знам, същото желае и половин Рим.
— Така е, Гай Юлий. Но това значи ли, че ти нямаш шансове?
— Не. Ще се представя на баща й… така де, на чичо й Марк. Ще се опитам да я видя повторно и да я убедя, че заслужавам да мислят за мен с добри чувства. Мисля, че си струва, защото, като че ли тя също ме хареса.
Рутилий Руф се усмихна.
— Да, и аз мисля, че те хареса — рече той и стана от кушетката. — Е, можеш да си вървиш у дома, млади Гай Юлий. Ще кажеш на баща си какви са ти плановете, а утре ще се явиш пред Марк Аврелий. Колкото до мен, чувствам се уморен и смятам да си лягам.
Въпреки че пред Рутилий Руф се опитваше да си придаде възможно най-голяма увереност, по пътя към дома си Гай Цезар трябваше да си признае, че в душата си таи далеч по-малки надежди. Славата на Аврелия се носеше навред. Много от приятелите му вече бяха поискали ръката й — на някои Марк Кота дори беше отказал да ги включи в списъка си, но на други имената им и досега си стояха там. Сред обещаващите кандидати имаше младежи с много по-славни имена от неговото — най-малкото, защото зад тези имена стояха огромни богатства. Да бъдеш Юлий Цезар не означаваше много, макар и името да говореше достатъчно красноречиво за потеклото ти, за да закриляше авторитета му дори и тогава, когато парите липсваха съвсем. И все пак как можеше той, Гай Юлий Цезар Младши, да се съревновава с хора като Марк Ливий Друз, като младия Скавър, Лициний Оратор, Муций Сцевола или пък с по-големия син на Ахенобарб? Младият Цезар не беше запознат с онази тънка подробност, че Аврелия е получила правото сама да избере годеника си, и затова нямаше как да не се чувства предварително обречен.
Когато му отвориха вратата у дома и той влезе в атрия, Гай Цезар забеляза, че в кабинета на баща му още свети, та реши да му се обади. В последния момент, преди да потропа на открехнатата врата, в очите му неочаквано блеснаха сълзи.
— Влез — отвърна му немощен глас.
Гай Юлий Цезар вече умираше. Всички в къщата го знаеха, дори самият той, макар и досега да не беше отворил нито дума за това. Всичко бе започнало със затруднения в преглъщането — коварна болест, която се развиваше толкова бавно, че дълго време болният дори не можеше да каже дали положението му се влошава или напротив. Но в един миг гласът му изведнъж падна, а скоро след това в гърлото му се появи болка, която в началото не беше сериозна и мъж като Цезар можеше да я подмине, без да й обръща внимание. Но болката беше станала постоянна и от известно време Гай Юлий Цезар вече не можеше да преглъща твърда храна. Всеки ден Марция го молеше да извика лекар, но той упорито отказваше.
— Татко?
— Влез, Гай, тъкмо ще ми правиш компания — покани го Цезар, който щеше да навърши шейсет тази година, но на светлината на свещите даваше по-скоро вид на осемдесетгодишен старец. Беше отслабнал много и на места кожата му беше буквално провиснала; някога красивият мъж сега приличаше на същински скелет, а постоянната болка беше угасила пламъка в сините му очи. Сега протегна ръка на сина си и му се усмихна.
— О, татко! — неволно възкликна младият Цезар, който, колкото и да му се искаше като мъж да скрие тревогата в гласа си, пак не можа. С две-три крачки той прекоси стаята, пое бащината ръка и благоговейно я целуна. Сетне се приведе над родителя си, положи ръце върху кокалестите му рамене и притисна лице до безжизнената му, сребристосива коса.
— Не плачи, сине — с прегракналия си глас се опита да го утеши Цезар. — Скоро всичко ще свърши. Утре ще дойде Атенодор Сикул.