Последната битка
- Автор: Эддингс Дэвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Василева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последната битка». Краткое содержание книги:
— Искам с вашите рицари да ни пазите гърба — каза Родар. — Задръжте вражеската армия далеч от нас.
После се обърна към Хетар.
— А ти се заеми с надраките. Не искам да ме нападнат, докато сме в окопите.
— Това е отчаян ход, крал Родар — каза сериозно генерал Варана. — Атаката на укрепления винаги коства много жертви, а вие ще го направите, докато втора армия ви атакува в гръб. Ако атаката ви бъде отблъсната, ще се окажете заклещени между двете огромни вражески армии и те просто ще ви смажат.
— Знам — призна мрачно Родар. — Но единствената ни надежда да се измъкнем е да преминем през тази линия. Трябва да се върнем оттатък реката. Кажете на вашите хора, че трябва да завземат окопите още при първата атака. В противен случай всички ще загинем. Желая ви успех, господа.
Още веднъж Мандорален поведе своите облечени в стомана рицари в мощна атака и още веднъж малореанците отстъпиха изненадано пред удара на мимбратските конници. Този път обаче копиеносците и легионерите се обърнаха шумно наляво веднага щом се освободиха от врага, за да последват сендарите и астурианците, които се оттегляха на запад.
Закъснелите действия на мимбратските рицари им струваха много жертви. Коне без ездачи галопираха из бойното поле и преминаваха през редиците на малореанците, увеличавайки бъркотията. Тук-там сред червените туники, които покриваха като килим бойното поле, проблясваха рицарски доспехи. Отново и отново мимбратските войни се хвърляха срещу напредващите червени вълни, но само ги забавяха, без да са в състояние да ги спрат.
— Ще бъде трудно, ваше величество — каза генерал Варана. — Дори ако пробием, малореанските пълчища ще са по петите ни.
— Вие забелязвате очевидното, генерале — отвърна Родар. — Веднага след като преминем през блокадата, ще изтеглим стрелците назад и тогава нека малореанците опитат да преминат през дъжда от стрели, който ще се изсипе над главите им. Това ще ги задържи.
— Докато стрелците свършат стрелите си — добави Варана.
— Щом успеем да преминем, ще изпратя алгарите напред. Фулрах разполага с огромни количества стрели, складирани при бързеите.
— Които са на два дни път оттук.
— Винаги ли си толкова черноглед?
— Просто се опитвам да предположа как ще се развият нещата, ваше величество.
— Имаш ли нещо против да отидеш да го правиш на друго място?
Алгарите се бяха придвижили към десния фланг на оттеглящите се войски и се събираха в типичните за тях малки групи, за да атакуват надраките, които се бяха оттеглили на хълма над реката. Косата на Хетар се развяваше, сабята му беше извадена, очите му изпускаха искри. В първия момент им се стори, че надраките очакват нападението, но после те изненадващо се обърнаха и се спуснаха към реката.
По средата на атаката петима-шестима мъже се обърнаха и под развяващото се надракско знаме се насочиха към напредващите алгари. Единият от ездачите развяваше бяло знаме, завързано за пръчка. Групата спря на стотина метра пред коня на Хетар.
— Трябва да говоря с Родар — извика с писклив глас един от мъжете.
Беше висок и съсухрен. Лицето му беше покрито с белези от шарка и рядка брадица. На главата си носеше корона.
— Това някакъв номер ли е? — извика в отговор Хетар.
— Разбира се, глупаци такива — отвърна мършавият мъж. — Но този път не за ваша сметка. Искам да видя Родар веднага.
— Дръжте ги под око — каза Хетар на хората си и посочи надракските войски, които се приближаваха към малореанските окопи и преграждаха пътя на оттеглящата се армия. — Ще заведа този маниак при крал Родар.
Той се обърна и поведе групата надракски войни към напредващата пехота.
— Родар — извика кльощавият мъж с короната, докато се приближаваха към краля на Драсния. — Никога ли не отговаряш на пощата си?
— Какво правиш, Дроста? — извика в отговор крал Родар.
— Сменям страната, на която се бия, Родар — отвърна крал Дроста лек Тун с почти истеричен смях: — Присъединявам силите си към теб. Поддържам връзка с твоята кралица от седмици. Не си ли получил съобщението й?
— Мислех си, че играеш някаква игра.
— Разбира се, че играя игра — изкиска се надракският крал. — Винаги имам нещо в ръкава си. Точно в този момент моята армия ви отваря път, за да избягате. Ти искаш да избягаш, нали?
— Искам, естествено.
— Аз също. Войските ми ще натикат малореанците в окопите и после заедно можем да се измъкнем.