Последната битка
- Автор: Эддингс Дэвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Василева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последната битка». Краткое содержание книги:
— Не ти вярвам, Дроста — каза грубо Родар.
— Родар — каза Дроста с привидно огорчение, — как можеш да кажеш такова нещо на стар приятел?
Той се изсмя отново, гласът му прозвуча пискливо и нервно.
— Искам да знам защо преминаваш на другата страна по средата на битката, особено когато твоята страна печели.
— Родар, кралството ми прелива от малореанци. Ако не ти помогна да ги разбиеш, Закат ще завладее Гар ог Надрак. Но това е дълга история. Ще приемеш ли помощта ми?
— В момента бих приел всяка помощ, която ми се предлага.
— Добре. Може би по-късно ще се напием и ще поговорим за това, но точно сега е по-добре да изчезваме преди Закат да е усетил какво става и да ме е подгонил лично.
Кралят на Гар ог Надрак се засмя отново със същия писклив, почти истеричен смях.
— Направих го, Родар — възкликна той. — Всъщност предадох Закат, императора на Малореа, и се измъкнах.
— Все още не си се измъкнал, Дроста — отвърна сухо Родар.
— Но ще се измъкна, ако бягаме достатъчно бързо, Родар, а в този момент наистина ми се иска да избягам.
Закат, страшният император на Малореа, беше среден на ръст мъж с лъскава черна коса и бледо лице. Имаше правилни черти, беше почти красив, но в очите му се четеше меланхолия. Изглеждаше на около трийсет и пет години и носеше обикновена ленена роба без никакви орнаменти или украси, показващи високия му сан.
Павилионът му беше разположен в центъра на малореанския лагер — едно необятно море от палатки в полето на Мишрак ак Тул. Подът на павилиона беше покрит с безценни малореански килими, а полираните маси и столове бяха инкрустирани със злато и бисери. Свещите изпълваха павилиона с мека светлина. Група скрити музиканти свиреше тиха музика.
Единствената компания на императора беше една не съвсем пораснала котка, обикновено шарено животно с несъразмерно дълги крака, типични за малките котета. Докато Закат гледаше отнесено в пространството, младата котка дебнеше едно парче смачкан пергамент.
Когато принцеса Се’недра и спътниците й бяха въведени в павилиона, Закат, седнал на нисък мек диван, вдигна ръка, за да не шумят. Очите му продължиха да следят всяко движение на котката.
— Тя ловува — измърмори императорът с глух глас.
Котката припълзя до нарочената жертва, сви се и изправи задните си крака нервно, задницата й се движеше нагоре-надолу, опашката се полюшваше. После скочи върху пергамента. Топчето изшумя и тя подскочи изплашено. Удари го с една лапа и внезапно откри нова игра, търкулна го напред, като лекичко го побутваше, и заподскача след него.
Закат се усмихна тъжно.
— Млада котка — каза той. — Има да учи още много.
Изправи се грациозно и се поклони на Се’недра.
— Ваше императорско величество — поздрави я той официално.
Гласът му беше ясен, но звучеше някак глухо.
— Ваше императорско величество — отвърна му Се’недра като на свой ред се поклони.
— Моля ви, добри човече — обърна се Закат към Дурник, който придържаше все още замаяната Поулгара, — нека дамата полегне тук.
И посочи дивана.
— Ще изпратя да повикат лекарите ми да я прегледат и да се погрижат за неразположението й.
— Ваше величество е много любезен — изрече Се’недра задължителната реплика, но очите й изучаваха Закат, за да открият някакъв знак за истинските му намерения. — Изненадващо е да те посрещнат толкова любезно, особено при дадените обстоятелства.
Той се усмихна отново, доста учудено.
— И разбира се, всички малореанци трябва да се превърнат в развилнели се фанатици като мургите. За любезност и дума не може да става, така ли?
— Имаме много малко информация за Малореа и нейния народ — отвърна принцесата. — Не знаех какво да очаквам.
— Това е изненадващо — отбеляза императорът. — Аз имам много информация за баща ви и за алорнските ви приятели.
— Ваше величество разполага с помощта на кролимите при събирането на информация — каза Се’недра, — докато ние трябва да разчитаме на обикновени хора.
— Обикновено надценяват кролимите, принцесо. Те са лоялни на първо място към Торак, после идва моят ред. Казват ми само това, което искат да ми кажат, въпреки че периодично успявам да измъкна допълнителна информация от някой от тях. Това помага на другите да бъдат откровени с мен.
В павилиона влезе един прислужник, падна на колене и притисна глава в килима.
— Да? — каза Закат.