Сянката на вятъра

Жауза изчезнал в една ноемврийска нощ същата година, по време на буря. Никой не узнал какво се случило с него. Очевидно експонирал една от специалните филмови ролки на Желаберт, когато го сполетял някакъв инцидент. Дон Рикардо Алдая поръчал на Желаберт да възстанови въпросната ролка и след като изгледал лентата насаме, предпочел да я запали, а на техника намекнал да забрави за цялата работа, като подкрепил предложението си с безспорно щедър чек. По това време Алдая вече бил титуляр на повечето имоти, принадлежали на изчезналия Жауза. Намерили се люде, които твърдели, че покойната Марисела се е завърнала, за да го отведе със себе си в пъкъла. Други изтъквали, че някакъв просяк, който силно приличал на покойния милионер, бил забелязван в течение на няколко месеца в покрайнините на парка Сиудадела, докато една черна кола със спуснати завеси не го прегазила посред бял ден, без изобщо да се опита да спре. По това време вече било твърде късно: мрачната легенда за голямата къща не можела да бъде овладяна, точно както и нашествието на кубинската музика в танцовите салони на града.

Няколко месеца по-късно дон Рикардо Алдая преместил семейството си в дома на Авенида дел Тибидабо, където две седмици след пристигането щяло да се роди най-малкото му дете, дъщерята Пенелопе. За да ознаменува събитието, Алдая прекръстил къщата „Вила Пенелопе“. Новото име обаче някак не й прилепнало. Къщата си имала собствен характер и се оказала неподатлива на влиянието на новите стопани. Новодошлите се оплаквали от шумове и тропане по стените нощем, внезапна воня на гнилоч и ледени въздушни течения, които сякаш бродели из къщата като обикалящи часовои. Имението било сбор от загадки. Имало двойно подземие с нещо като крипта — все още неосветена — на долното ниво. На горното се помещавал параклис, а сред него се издигала голяма полихромна фигура на разпнатия Христос, у когото прислужниците открили обезпокоителна прилика с Распутин — твърде популярен герой на онази епоха. Книгите в библиотеката като че ли постоянно били пренареждани от нечия ръка или обръщани наопаки. На третия етаж имало една спалня, която никога не се използвала, понеже по стените й избивали необясними петна от влага, образуващи сякаш размазани лица; свежите цветя, поставяни в тази стая, увяхвали за броени минути и винаги се чувало жужене на мухи, макар че било невъзможно да се видят самите насекоми.

Готвачките твърдели, че някои продукти, като например захарта, се изпарявали от килера като по чудо, а млякото се оцветявало в червено при всяко новолуние. От време на време намирали мъртви птици пред вратите на някои от стаите, или пък малки гризачи. Друг път изчезвали разни предмети, особено бижута и копчета от дрехите, прибрани в скриновете и чекмеджетата. От дъжд на вятър липсващите вещи се появявали мистериозно, месеци по-късно, в отдалечени кътове на къщата или заровени в градината. Най-често обаче никога не били откривани. Дон Рикардо намирал всички тези произшествия за трикове и глупости на разглезени богаташи. По негово мнение една седмица, прекарана в пости, щяла да изцери страховете на семейството му. Онова, към което не се отнасял така философски, били кражбите на накити на госпожа съпругата му. Повече от пет прислужници били уволнени заради изчезването на различни скъпоценности от кутията за бижута на господарката, въпреки че всички се кълнели със сърцераздирателен плач, че са невинни. По-проницателните люде били склонни да мислят, че тук не се криела никаква загадка: всичко се дължало на злополучната привичка на дон Рикардо да се вмъква в спалните на по-младичките прислужници посред нощ, за да получи някои извънбрачни удоволствия. Репутацията му в това отношение била прочута почти колкото богатството му, и не един и двама твърдели, че при темповете, с които осъществявал подвизите си, незаконните деца, оставени от него, щели да са достатъчно, за да организират собствен синдикат. Истината е, че от дома изчезвали не само бижута. С течение на времето семейството изгубило радостта си от живота.