Сянката на вятъра
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сянката на вятъра». Краткое содержание книги:
— Мислех, че няма да дойдеш — каза Беа.
Силуетът й се очертаваше в здрачния коридор на фона на мъртвешката светлина, която идваше от галерията в дъното. Седеше на едно кресло срещу стената; до нозете й бе оставена свещ.
— Затвори вратата — рече тя, без да става от мястото си. — Ключът е в ключалката.
Подчиних се. Ключалката изскърца с гробовно ехо. Чух стъпките на Беа, която се приближаваше зад мен, и почувствах докосването й през подгизналите си дрехи.
— Трепериш. От страх ли е, или от студ?
— Още не мога да реша. Защо сме тук?
Тя се усмихна в полумрака и ме хвана за ръка.
— Не знаеш ли? Мислех, че сигурно си се сетил…
— Зная само, че това е бил домът на Алдая. Как успя да влезеш и откъде разбра…?
— Хайде, сега ще запалим огън, за да се стоплиш.
Поведе ме през коридора към галерията, която царстваше над вътрешния двор на къщата. Мраморните колони и голите стени на приемната пълзяха нагоре към касетките на тавана, който бе почнал да се разпада. Различаваха се следи от картините и огледалата, които някога бяха покривали стените, както и драскотини от мебелите по мраморния под. В единия край на залата имаше камина, в която бяха струпани няколко цепеници. До ръжена почиваше куп стари вестници. От камината се носеше мирис на неотдавна пален огън и на въглища. Беа коленичи до самото огнище и пъхна няколко вестника между цепениците. Извади кибрит и ги подпали; бързо се изви венец от пламъци. Ръцете на Беа разбутаха дървата сръчно и опитно. Представях си как тя сигурно си мисли, че умирам от любопитство и нетърпение. Реших да си придам безгрижен вид, който ясно да показва, че ако Беа иска да си играе на тайни с мен, има всички шансове да загуби. Тя обаче се усмихваше победоносно. По всяка вероятност треперещите ми ръце не помагаха на преструвките ми.
— Често ли идваш тук? — попитах аз.
— Днес идвам за първи път. Заинтригуван ли си?
— Донякъде.
Тя коленичи пред камината и постла едно чисто одеяло, което извади от брезентова чанта. Миришеше на лавандула.
— Хайде, седни тук, при огъня, че да не пипнеш някоя пневмония по моя вина.
Топлината от огнището сякаш ме върна към живота. Беа мълчаливо съзерцаваше пламъците като омагьосана.
— Ще ми разкажеш ли тайната? — попитах най-сетне.
Беа въздъхна и седна в едно от креслата. Аз си останах плътно до камината, наблюдавайки как от дрехите ми се вдига пара като отлитаща душа.
— Това, което наричаш имението на Алдая, всъщност си има собствено име. Къщата се казва „Ангелът на мъглата“, но това почти никой не го знае. Фирмата на баща ми вече петнайсет години се опитва да продаде този имот без никакъв успех. Оня ден, докато ми разказваше историята на Жулиан Каракс и Пенелопе Алдая, не обърнах внимание на това. Същата нощ, когато вече си бях у дома, събрах две и две и си спомних, че понякога съм чувала баща ми да говори за семейство Алдая и особено за тази къща. Вчера отидох в кантората му и неговият секретар Касасус ми разправи историята на имението. Знаеш ли, че това всъщност не е било официалното им жилище, а една от летните им къщи?
Поклатих глава.
— Главният дом на Алдая бил един дворец, съборен през 1925 г., за да се построи на негово място жилищна кооперация — там, където днес се пресичат улиците „Брук“ и „Майорка“. Бил проектиран от Пуч и Кадафалк61 по поръчка на дядото на Пенелопе и Хорхе, Симон Алдая, през 1896 г., когато наоколо нямало нищо друго освен ниви и напоителни канали. Най-големият син на патриарха Симон, дон Рикардо Алдая, купил имота през последните години на XIX в. от един ексцентричен тип на смешна цена, защото къщата имала лоша слава. Касасус ми каза, че била прокълната; дори продавачите не дръзвали да развеждат клиенти из нея и гледали да се измъкнат с какви ли не претексти…
28
Същия следобед, докато се топлех край огъня, Беа ми разправи как „Ангелът на мъглата“ попаднал в ръцете на семейство Алдая. Историята бе мрачна мелодрама, която спокойно можеше да е излязла изпод перото на Жулиан Каракс. Къщата била построена през 1899 г. от фирмата на архитектите Наули, Марторел и Бергада под патронажа на преуспяващ и екстравагантен каталонски финансист на име Салвадор Жауза, комуто било съдено да живее в нея само една година. Магнатът, осиротял на шестгодишна възраст и от скромен произход, бил натрупал по-голямата част от състоянието си в Куба и Пуерто Рико. Говорело се, че той бил една от многото сенчести фигури зад заговора, довел до падането на Куба и войната със Съединените щати, в която бяха изгубени последните колонии. От Новия свят донесъл не само богатство. Придружавали го една американска съпруга — бледа и крехка госпожица от висшето общество на Филаделфия, която не знаела и думица испански; една прислужница мулатка, която работела при него още от първите му години в Куба и пътувала със затворен в клетка макак, облечен като арлекин, а също и седем сандъка с багаж. Отначало се настанили в няколко стаи на хотел „Колон“ на Пласа де Каталуня, докато чакали да се сдобият с жилище, отговарящо на вкусовете и желанията на Жауза.
61
Жозеп Пуч и Кадафалк (1867–1956) — известен архитект, един от основните представители на каталонския модернизъм. — Бел.прев.