Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
— Аз… Моите съболезнования, Едмънд. За загубата ти.
Думите увисват помежду ни и за миг си казвам, че вероятно изпитва страшен гняв. Питам се дали някога би ми простил заради това, че загуби момчето, което обичаше толкова много.
Ала когато ме поглежда, в очите му виждам изненада и някаква особена нежност. Той кима с глава.
— Благодаря. Приемете и моите.
Аз се двоумя, преди да го помоля за услуга, която нямам право да искам от него, особено сега. Въпреки всичко обаче има нещо, което трябва да свърша, а не мога да го направя без помощта на Едмънд.
— Трябва да отида в града, Едмънд. Аз… трябва да видя Джеймс. Трябва да го видя още тази вечер. Ще ме закараш ли?
Всички прегради между нас са паднали. Аз не моля слугата да ме откара в града. Молбата ми е отправена към Едмънд. Най-близкия човек, останал ми след смъртта на татко.
Той кима с глава, без да се колебае нито за миг, и взема шапката си.
— Ще направя всичко, което желаете, госпожице. Всичко без изключение.
И като изрича тези думи, той отваря вратата на каретата.
Здрачава се и от прозореца на книжарницата се процежда бледа светлина. Едмънд стои търпеливо и кротко пред отворената врата на каретата, сякаш се досеща колко трудни ще бъдат за мен следващите минути и се стреми да ми даде малко време.
Досега се опитвах да репетирам онова, което трябва да кажа, да обясня пророчеството на Джеймс, ролята си в него и причината, поради която трябва да замина, макар и за кратко. Въпреки всичко обаче репетициите ми не ми дават никаква гаранция, че Джеймс ще продължи да ме обича, така че още нищо не съм решила. Ще се наложи да му разкажа всичко, както ми дойде на момента, като оставя нещата да се случват сами по себе си.
Излизам от каретата и крача към книжарницата, забравила, че Едмънд е до мен, и го забелязвам едва когато проговаря:
— Ще ви чакам тук, госпожице.
Той се обляга на стената до вратата и това ми подсказва, че няма да спорим по въпроса и аз се усмихвам едва-едва, прекрачвам прага и влизам на топло в магазина.
Вдишвам аромата му и се мъча да го запаметя. Не знам кога отново ще вляза тук. Вече съм свикнала с кратките мигове на тъга — минутите, в които осъзнавам, че всичко остава зад гърба ми. Няма никакъв смисъл да ги отпъждам.
— Лия!
Джеймс се появява иззад завесата, която служи за преграда към задната част на книжарницата. Бързо идва при мен и в очите му виждам тревога.
— Какво правиш тук? Как си?
За миг свеждам поглед надолу към полата си, като се мъча да намеря думите, които знам, че трябва да му кажа. Когато най-сетне го поглеждам в очите, чувствам желание да се хвърля в обятията му, да потъна в топлината, която винаги намирам в тях, да забравя онова, което е застанало между нас.
— Аз… Държа се. Може да се каже, че се чувствам нормално при създалата се ситуация.
Опитвам се да се усмихна бодро, ала сигурно не съм много убедителна, защото Джеймс разтваря ръце и ме прегръща.
— Лия… О, Лия! Исках да те видя. Идвах всеки ден у вас. Леля Върджиния не ти ли каза? — усещам парещия му шепот в косите си.
— Да. Извинявай, Джеймс. Аз… С никого не ми се говореше. С никого.
Той се отдръпва, хваща ме за раменете и се вглежда в лицето ми.
— Разбира се. Всеки би се чувствал така. Но защо? Защо си била този път дотук? Трябваше само да ми пратиш съобщение и веднага щях да дойда при теб. Не биваше да си правиш труда да идваш чак дотук в този мрак и студ.
Джеймс наднича през прозореца и остава доволен, като вижда, че Едмънд ме чака навън.
Поемам си дълбоко въздух.
— Аз… Трябваше да говоря с теб. Тази вечер. Трябваше да те попитам нещо.
„Ето, това е, казвам си. Точно така. Малко по малко.“
— Добре. Но ела да се постоплиш, Лия. Влез и седни до камината.
Той ме хваща за ръката и ме дърпа към задната стаичка.
Аз клатя глава и оставам като закована на пода.
— Не! — тонът ми е по-груб, отколкото е нужно, ала аз не бива да се отпускам в топлината и уюта на стаята, защото ако вляза, вече няма излизане.
— Не мога. Искам да кажа, че… Нека поговорим тук, Джеймс. Моля те.
Погледът му потъмнява, щом усеща отчаянието в гласа ми. Насилва се и кима с глава, ала когато проговаря, в гласа му се усеща такава решителност, че не съм в състояние да отхвърля думите му.
— Трябва да знаеш, че каквото и да ми кажеш, от каквото и да се нуждаеш, ще го направя. Ще го имаш, ако е по силите ми да ти го доставя.