Възкресяване

Чистият въздух никога не ми се беше струвал така сладък, както по пътя към централната къща.

— Ще ми отговориш ли на още един въпрос, Чарли? Ако нямаш нищо против.

Той въздъхна, но без недоволство. Щом излязохме от малката барака, която предизвикваше клаустрофобия, отново изглеждаше психично здрав.

— С удоволствие, стига да мога.

— Разказваш на баламите, че жена ти и синът ти се удавили. Защо лъжеш? Не виждам какво постигаш с това.

Той спря и сведе глава. Когато я вдигна, видях, че ведрата му нормалност е заминала на кино, сякаш никога не я е имало. Яростта, изписана на лицето му, беше толкова всепоглъщаща, че неволно отстъпих назад. От вятъра оредялата му коса беше нападала по челото. Той я отметна и притисна длани към слепоочията си, сякаш го измъчваше ужасно главоболие. Ала когато заговори, гласът му прозвуча глухо и безизразно. Щях да реша, че това е гласът на разума, ако не беше гримасата му:

— Те не заслужават истината. Ти ги нарече балами и си абсолютно прав. Те са отхвърлили здравия разум — а повечето са доста интелигентни — и са повярвали в лъжите на мощното застрахователно дружество, наречено религия. То им обещава вечна радост в другия живот, ако изживеят настоящия по определени правила, и много от тях се опитват, но и това е малко. Когато се появи болката, те жадуват за чудо. За тях не съм нищо друго освен шаман, който ги докосва с вълшебни пръстени, вместо да тръска над тях дрънкалка от кости.

— Никой от тях ли не е осъзнал истината? — Проучванията с Бри ме бяха убедили, че Фокс Мълдър е прав за едно: истината е някъде там и в нашия век, когато почти всички живеем в стъклени къщи, всеки може да я открие чрез компютър, свързан с интернет.

— Чу ли ме изобщо? Такива хора не заслужават истината и това е естествено, защото тя не им е нужна. — Той се усмихна, оголвайки стиснати зъби. — Не са им нужни и блаженствата, описани в Песен на песните. Искат единствено да оздравеят.