Възкресяване

Като пубер гледах на хората над петдесет със съжаление и безпокойство. Те вървяха много бавно, говореха много бавно, гледаха телевизия, вместо да отидат на кино или на концерт, представата им за добро изкарване беше да поканят съседите на задушено с картофи и да си легнат след новините в единайсет. Само че когато ми дойде редът, подобно на мнозинството петдесет-шейсет, седемдесетгодишни хора в относително добро здраве, не се уплаших кой знае колко от възрастта си. Защото мозъкът не старее, въпреки че закостенява в представите си за света, а устата все я тегли да се наприказва колко по-хубаво е било всичко в доброто старо време. (Поне второто ми беше спестено, защото през „доброто старо време“ бях отчаян наркоман.) Струва ми се, че след петдесет повечето хора започват да разбират колко кухи са представите им за живота. Времето лети, болежките се умножават, движението се забавя, но има и плюсове. Със спокойствието се заражда благодарност и в моя случай — решимост да бъда най-голям праведник за дните, които ми остават. По-конкретно, веднъж седмично започнах да разсипвам супа в приют за бездомници в Боулдър и да помагам в кампаниите на трима-четирима политици, които изповядваха радикалната идея, че не бива цяло Колорадо да се залее с бетон.

От време на време се срещах с жени. Все още играех тенис два пъти седмично и изминавах с колелото си поне десет километра дневно — за плосък корем и прилив на ендорфини. Вярно, докато се бръснех, забелязвах нови линии около устата и очите, но като цяло смятах, че съм си все същия. Това, разбира се, е безобидната илюзия на старческите години. Трябваше да отида в Харлоу през 2013, за да ми се отворят очите: бях поредната жаба в тенджерата. Добрата новина беше, че засега котлонът е включен на умерена степен. А лошата — че температурата тепърва се покачва. Трите истински възрасти на мъжа са младост, зрялост и кога, по дяволите, остарях?