Прокрадващ се в сенките
- Автор: Пехов Алексей Юрьевич
- Серия: Хрониките на Сиала #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прокрадващ се в сенките». Краткое содержание книги:
— Поети — усмихнах се разбиращо, сякаш знаех къде кривата на таланта може да изведе хората на изкуството.
— Може да е всичко, но по-добре да очакваш най-лошото, отколкото да се окажеш изпържен-удавен-закопан или дори нещо по-лошо. Така че имай го в предвид. Виж:
— Широко разтворени врати, това най-вероятно е входът към трето ниво, или нивото на Крилата, както го наричат в картите. Има огромна двукрила врата, през която може да се проникне до по-долните зали на Храд Спайн. Много вероятно е да се окажат запечатани със заклинания.
— Възможно ли е да се избегнат? Има ли и друг вход?
— Нямах чак толкова много време да изучавам плана. В Храд Спайн има четири централни входа. Единият е на север, близо до Пограничното кралство. Вторият — в сърцето на Заграбия, а последните два — в подножието на Планината на джуджетата. Но двата последни отдавна са запушени и зазидани от тази раса. На практика излиза, че има само два входа. И всеки от тях води до Крилата. Така че няма как да ги избегнеш.
— Прекрасно — изсумтях аз. — А ако не успея да ги отворя?
— Не го мисли толкова, мен повече ме притесняват залите на Заспалия шепот и предреченото безумие. Не са го написали случайно! И това е половината беда, по-нататък става дума за някакъв Кайю. Кайю е оркска дума, но диалектът е елфийски, това е безспорно. Какъв е този Кайю? Магия, същество или нещо още по-лошо?
— Ще попитам Миралисса — от всички тези глупави стихчета и гатанки ме заболя глава.
— А след това и тези изгорели Великани… Също загадка. Въпреки че гробницата на загиналите в битка Велики е много известна. Това са зали, пълни с воини, които хората погребвали на шесто ниво в продължение на повече от пет века. Считай, че това е огромно гробище, където във всеки гроб лежи по една легенда. Веднага след това идват мъртвите рицари с мечовете, и Селена, която ще покаже пътя към Рога, а последно е предупреждението, че Рогът не се дава просто така. Има над какво да се помисли.
— Само не сега — помолих аз. — Иначе главата ми ще се пръсне от безумното стихоплетство на маговете от Ордена. Не можеха ли да го напишат с прости думи? Това така, това иначе. Тук има зъбати, там са онези с глигите, а тук просто ще те изпържат или ще те превърнат в пепел! Не, решили да се упражняват в поезия!
— А ти какво очакваш? — Фор въздъхна и разпери ръце. — Орденът обича главоблъсканиците, на маговете главите им са устроени малко по-различно. Аз ще си поблъскам още малко главата над тези текстове, а ти прави каквото си си наумил. Навън е вече нощ.
Действително, черните крила на птицата-нощ незабелязано бяха покрили Авендум, докато с Фор си говорехме. Време беше да се залавям за работа.
— Прав си, наистина трябва да тръгвам.
— Хайде, хлапе, успех. Между другото, знаеш ли, че днес е последната нощ на юни?
— А-ха. Проклетата мъгла най-накрая ще изчезне от улиците. Къде ми е арбалетът?
— Арбалет? — Фор се засмя. — Това твоето не е арбалет, а абсолютно недоразумение. Приклад няма, някакви си странни лостове, а и се зарежда с по два болта едновременно. Откъде го изрови това недоразумение?
— Затова пък може да изпрати болт на деветдесет крачки. Не гледай, че е малък.
— Е, добре. И усещам, че стреля много по-бързо, отколкото се полага на порядъчен арбалет… Ето го, на стола е.
С привичен жест преметнах арбалета на гърба си и се отправих към изхода.
— Не забравяй да разпиташ онзи Болт — извика Фор след мен.
— Няма — отговорих аз, вече от коридора.
Тази нощ трябваше да поставя окончателната точка в плана за Коня на сенките.
Глава 14
Остриета в сенките
— Радвам се да те видя, Вухджааз, къде изчезна? — поздравих аз демона, стараейки се да не обръщам внимание нито на огромните ръце, отново вдигнали ме над земята, нито на зловонното дихание, нито на злите очища, нито на не по-малко големите зъби.
Уф, писна ми от демони! За тази седмица им се нагледах повече, отколкото някои демонолози за целия си живот.