Прокрадващ се в сенките

— Тук няма никой. Не се притеснявай, Муха, нали оправи стареца — съгласи се Изрода, като също отстъпи назад и ме остави насаме с Ярги.

— Но преди това старецът свали твоето приятелче — изръмжа Муха. — Само една дума — Див.

— Но нали и ти си от тях.

— Млъкни! — изрева Муха.

Див? Тук? Дезертьор? Човекът беше по-опасен, отколкото си мислех. Много по-опасен от другите двама.

— Е, крадецо? Ще започваме ли веселбата? — Ярги пусна една нащърбена усмивка и скочи към мен, целейки се с ножа в корема ми.

Извих се настрани и се опитах да го достигна с оръжието си, но не успях и се наложи бързо да отскоча към стоящия на пода фенер, като размахах ножа пред себе си, за да задържа Ярги колкото се може по-далеч. Сега бях с гръб към двамата убийци, но те, както изглежда, не бързаха да ми забият някое желязо, а предпочитаха за момента да се насладят на двубоя.

— Къде ти е арбалетът, крадецо? — раздаде се насмешливият глас на Изрода.

— На гърба — измърморих машинално и се вцепених.

Проклятие! Да се хвана на такъв номер!!! Муха се засмя доволно.

Ярги отново премина в настъпление, описвайки зигзаги и завъртулки с дългия си нож, като не ми позволяваше да го доближа. Продължихме да кръжим около стоящия на пода фенер, дебнейки кой пръв ще допусне непростима, а по този начин и фатална грешка. На няколко пъти ножовете ни се срещаха с противен звук и после продължаваха да плетат паяжината си от финтове и уловки, които бавно, но сигурно водеха единия от нас към победата, а другия — към гроба. Беше тихо, само въздухът неодобрително стенеше под остриетата, а сенките, многократно увеличени от светлината на фенера, танцуваха по шкафове и рафтове. Наложи се доста да се поизпотя, проклетият стражник държеше ножа в низински хват21. От една страна, лошо — гадината почти неуловимо можеше да променя удара от промушващ на порязващ и обратно. От друга страна — добре, защото низинската техника беше предназначена за войни с брони. Тя защитаваше свободната ръка от порязвания, но за онези, които вместо броня и бронирани ръкавици имаха само риза, тази школа беше нож с две остриета.

Вжю-у-ух! Острието на противника ми полетя към лицето ми, но в последния момент смени посоката си и като змия се устреми към рамото. С неимоверно усилие се извих, опитвайки се да избягна срещата с опасното желязо, и ножът на Ярги само разкъса ризата и одраска кожата ми. В резултат на безумното ми извиване аз без да искам се оказах редом до Ярги, който в този момент се завърташе от инерцията на неуспешния удар. Възползвах се от уязвимостта му и забравяйки за ножа в дясната си ръка, от все сърце стоварих левия си юмрук в ухото му. Стражът зави от болка и отскочи, едва тогава си спомних за оръжието. Вече не можех сериозно да го нараня, но свободната му лява ръка представляваше много апетитна цел. И щях да съм пълен глупак, ако не се възползвам. Бърз замах — и Ярги изсъска от болка, разтърсвайки ранената си ръка.